Робърт Дал е професор по политически науки в Иейлския университет, САЩ. Той въвежда през 1953 г. в модерната политическа наука понятието полиархия, като удобен начин за назоваване на съвременната представителна демокрация с всеобщо избирателно право. Тя се различава от представителната демокрация с ограничени избирателни права от 19 век, както и от демокрацията, такава каквато е била разбирана тя в Древна Гърция и Рим. В много по-старите демокрации и републики са липсвали основните, най-съществени характеристики на полиархичната демокрация.

Дал развива идеята си в много произведения, сред които „Увод в демократичната теория” – 1956г., „Полиархия: Участие и опозиция” – 1972г., „Демокрацията и нейните критици” – 1989г., „Съвременният политически анализ” – 1996г., „За демокрацията” – 1998г. и др.

Полиархията фактически представлява една демокрация в широки мащаби. Промяната в мащаба, постепенното включване и участие на все по-големи части от населението на една страна в политическият живот, разнородността и конфликтите основно са движили развитието на демокрацията по посока на полиархията. Всички тези фактори спомагат да се разгърне едно множество от политически институции, по които като цяло модерната представителна демокрация се различава от всички останали политически системи.

Дал отбелязва, че полиархията може да се разбира по няколко начина, които взаимно се допълват:

–         като исторически резултат на усилията да се демократизират и либерализират политическите институции на националните държави;

–         като специфичен вид политически строй, различаващ се не само от различните видове недемократични системи, но и от по-ранните дребномащабни демокрации;

–         като система на политически контрол, при койтонай-висшите длъжностни лица в управлението на държавата биват подтикнати да видоизменят поведението си такаче да победят в изборите при конкуренция с други кандидати, партии и групи;

–         като множество от институции, необходими за демократичния процес в голям мащаб.

В страни с полиархично управление броят и разнообразието на индивидуалните права, които са законово постановени и ефективно реализирани, нараства с течение на времето. Дал предполага, че по-големият мащаб вероятно стимулира загриженост за правата в качеството им на алтернативи на участието в колективни решения, тъй като с нарастване на мащаба, социалните връзки и лични познанства сред гражданите отстъпват пред социалната дистанцираност и анонимност.

При тези обстоятелства, личните права, свързани с гражданството гарантират сферата на лична свобода, която вече не може да бъде гарантирана чрез участието в колективни решения. Когато конфликтите на интереси са нещо нормално, личните права създават възможност да се гарантира едно свободно пространство, което не може да бъде засегнато от обичайните политически решения.

Исторически новото при полиархията е съвкупното наличие на седем политически институции от изключителна важност, които са неин характерен белег и я отличават от всички по-ранни системи на управление. Това са:

  1. Избирани чрез гласуване длъжностни лица. Така по конституцията се осъществява контролът върху правителствените решения по политически въпроси. В една по-голяма общност, не е възможно всички да участват лично в управлението на публичните дела, затова единственото възможно решение е гражданите да избират висшите управленски служители и да ги държат отговорни чрез механизма на изборите.
  2. Свободни, честни и често провеждани избори. Като при провеждането им принудата е сравнително рядко явление. Гражданите трябва да отиват до урните без страх от репресивни мерки, а гласовете трябва да бъдат смятани за равни. А от гледна точка на контрола върху дневният ред, изборите трябва да се провеждат и сравнително често
  3. Включващо избирателно право. Всички пъмнолетни имат правото да гласуват при избирането на длъжностните лица.
  4. Право на кандидатиране за длъжност. Всички пълнолетни имат право да се кандидатират за избираеми управленски длъжности, макар да е възможна известна възрастова граница.
  5. Свобода на словото. Гражданите имат правото свободно да изразяват мнението си по политическите въпроси в един широк смисъл, който включва – критика на длъжностните лица, на правителството, на режима, на социално-икономическия ред и господстващата идеология. Придобиването на просветено разбиране също се нуждае от свобода на словото. „Безмълвните хора са може би най-удобните поданници наавторитарните владетели”.
  6. Алтернативни източници на информация. Гражданите имат право да търсят алтернативни източници на информация, които съществуват и са защитени от закона. Според Дал реално съществуват източници на информация, които не са под контрола на държавата или която и да било политическа група, опитваща се да повлияе на публичните политически схващания и убеждения.
  7. Автономност на сдруженията. За да получат различните си видове права, гражданите имат право да създават относително независими сдружения и организации, сред които и независими политически партии и групи на заинтересованите. Не е възможно те да бъдат премахнати без без да бъде нарушено основното право на гражданите да участват ефективно в управлението. Напрактика онова, което се определя като полиархия притежава относително по-висока степен на толерантност към индивидуалната и организационна автономия. Правото на участие във и опозиция спрямо управлението е отличителен белег на полиархията.

По-късно той обединява третата и четвъртата институция в една обща, наречена от него Граждански права за всички, според която никой пълнолетен индивид, живеещ постоянно в страната, не може да бъде лишен от правата, от които се ползват останалите хора. Тези права са гарантирани конституционно за всички.

Дал отбелязва, че когато днес говорим за „демокрация” или „демократична страна”, най-общо имаме предвид страна, в която съществуват тези седем институции. Затова и поради мъглявостта и многозначността на този термин Дал въвежда понятието си полиархична демокрация.

Поради ограниченията в избирателните права, до настъпването на 20 век не са съществували истински полиархии. Тези институции са се развили защото са необходими за управлението на държави, а не на по-малки организации.

Полиархичната демокрация е демократично управление в широките мащаби на националната държава или на страната. Страните в света могат да бъдат класифицирани според степента, в която тези институции съществуват реално. Тоест институциите могат да служат за критерий, кои страни са управлявани полиархично. Страна, в която една или повече от тези институции липсват, все още не е достатъчно демократизирана.

В „Демокрацията и нейните критици” той твърди, че всички институции на полиархията са необходими, за да се постигне „най-висшето осъществимо ниво на демократичния процес при управлението на една страна”. Но, че да се твърди, че са необходими не значи, че са достатъчни все пак, тъй като според тези критерии съществуващите политически институции показват множество недостатъци. В някои по-късни произведения той вече определя институциите, като начин за установяване на минимално ниво на демокрацията.

Не смятам, че в момента съществува такава демократична страна, в която институциите на полиархията да функционират по достатъчно задоволителен начин. Изборите в много „демократични” държави продължават да бъдат опорочавани, има купуване на гласове, подмяна на бюлетини, дори смяна на реални изборни резултати. Самите политически партии не могат да се нарекат автономни и независими сдружения, поради присъщата си необходимост от източници на финанси за партийните си разходи. Това като цяло важи за всички инициативни предприятия. Като особенно трудно постижима в една истинска полиархия, макар и много ценна определям институцията алтернативни източници на информация, тъй като за да е ефективна тя предполага способността на отделният гражданин да отдели истината настрана от целенасочените, манипулативни влияния върху него и общественото мнение като цяло. Посоката на развитие показва тенденцията към масова манипулация на обществото течаща чрез медиите от всякакъв вид, отдалечаване от публичната и затварянето в частната сфера, непознаване и незаинтересованост на гражданите от течащите в политиката процеси. Идеалът е труден за постигане, в която и да е сфера, в политическата бих казала невъзможен.

Институциите на полиархията са необходими, за да се удовлетворят следните изисквания на демокрацията:

  1. Равенство при гласуването;
  2. Ефективно участие;
  3. Просветно разбиране;
  4. Контрол върху дневният ред
  5. Включване.

Типична за демократите живеещи при авторитарни режими според него, е надеждата, че един ден ще се установи полиархия. Типично за демократите живеещи в стари демокрации, е вярването, че полиархията не е достатъчно демократична и трябва да бъде направена още по-демократична. До този момент обаче, нито една страна не е надмогнала полиархията за да достигне да този „по-висш” етап.

Полиархията предлага един широк спектър от човешки права и свободи, с които нито една съществуваща в действителност, реална световна алтернатива не може да се сравни. Интегрална част от самата полиархия е една зона на щедри свобода и контрол с тенденция да се разширява все повече.

Макар гражданският контрол над колективните решения да е по-слаб, отколкото би бил в една партиципаторна демокрация, според Дал способността на гражданите да налагат вето над преизбирането и политиките на длъжностните лица, е едно могъщо и често употребявано средство за недопускане провеждането за дълъг период от време на политики, с които мнозинството граждани не са съгласни.

При все това полиархията несъмнено не успява да осъществи демократичния процес. Към институциите й, такива каквито са те днес могат да бъдат отправени доста въпроси. Някои от тях са: Възможна ли е избщо широкомащабна демокрация или тенденциите към бюрократизиране и олигархично управление я лишават от същностното й значение и оправдание? Дали плурализмът не отслабва възможностите за постигане на общото благо и дали то съществува изобщо? Дали полиархията може да се надскочи и да се постигне пълно осъществяване на демократичния процес? При определянето на общото благо то чие благо трябва да имаме предвид? Отговорът на Дал е, че в едно колективно решение трябва да се вземе предвид благото на всички хора, които зависят в значителна степен от това решение. Прилагането на този отговор обаче, на практика извънредно се затруднява от съществуването на плурализъм в самите демократични страни, както и между тях и още от съществуването на хора, извън съответната демократична страна, които са силно засегнати от решенията й.

Друг въпрос е какъв е най-добрият начин да се определи общото благо, когато се вземат колективни решения? Плурализмът и тук усложнява отговорът. Голямото политическо общество се състои от различни обединения и политически единици, всяка от които може да предяви конкурентното и конфликтно изискване да бъде счетена за собствено демократична единица, която да взема колективните решения по разглеждания въпрос. Търсенето на отговор и на въпросът какво е субстанциалното съдържание на общото благо се усложнява от плурализма на модерните демократични страни, където разнообразието понякога като че свежда общите интереси почти до нула.

Природата на демократичната идея и нейният произход поддържат една незамираща надежда, че за намаляването на възможностите на гражданите да участват пълноценно в колективните решения, има лек и той е в създаването на нови или пресъздаването на стари демократични форми и институции. Следователно продължава да съществува едно силно контратечение, подкрепящо пълната партиципаторна демокрация.

Аритметиката обаче показва, че идеята за пряко участие на всички граждани е напълно утопична. Когато на тези събрания участват само определени граждани, а други само слушат, мислят и гласуват, това на практика също е представителство. Пряката демокрация е възможна само в много малки групи, но и институциите на полиархията не са достатъчно условие за демократизация. В своите разсъждения Дал стига до извода, че дори в големите системи би могло възможностите за политическо участие да бъдат по-големи. Следователно трябва да се потърси една нова форма на демокрация, над полиархията, която да ги осигурява.

Демокрацията е древна форма на управление, тя е била естествена и обичайна форма на племенното управление. Но погледнато в широка историческа перспектива, живеенето под властта на демократични управления не е „естествено” състояние на човечеството. Едва отскоро преобладаващите идеологии, политически философии и писменно фиксирани политически възгледи са започнали да смятат демокрацията за „естествена” форма на управление. „Демокрацията” се е превърнала в почти всеобщо явление в наши дни. Дори авторитарните и военни режими са се опитвали да си предадат легитимност като са я предефинирали и използвали за оправдание.

Макар броят на страните, в които институциите на полиархията съществуват доста да са нараснали през 20 век, недемократичните режими все още са доста на брой.

Полиархията преминава през три периода на развитие: 1776-1930 г.; 1950-1959 г.; и 80-те години на 20 век. Първият период започва с американската и френската революция. През този период институциите характерни за полиархията, се развиват в Северна Америка и Европа, но страдат от сериозни недостатъци. В много от тези страни едва в края на 19 век, а в някои дори по-късно, се въвежда избираемост на длъжностните лица. Изборите в много от тях също така не успяват да се издигнат до нивото на свободни и честни. Друго препятствие е, че в много европейски страни премиерът и кабинетът са поставени в зависимост от одобрението на монарха, а в някои случаи и на една неизбираема втора камара. При това, тъй като нито една от тези страни не притежава включващ демос, те не успяват да постигнат пълна полиархия до 20 век, в най-добрия случай те са били мъжки полиархии. Към 1930 г. съществуват 18 пълни и 3 мъжки полиархии. Краят на първоначалният период е белязан с първите случаи на срив на емокрацията и преминаване към диктатура: фашизмът в Италия, диктатурата на Пилсудски в Полша, военна диктатура в Аржентина, авторитарните режими в Германия, Австрия и Испания. След заглъхване на ВСВ броят на страните, управлявани чрез полиархия достига до второ ниво – около 36-40 страни. Това продължава около тридесет години. Заедно с преходните страни и с редемократизиращите се страни в Латинска Америка, към средата на 80-те години броят на полиархиите достига до 50. А след 90-те години на 20 век страните отговарящи на критериите на полиархията бележат нов скок.

Вероятността в една страна да възникне полиархия зависи от силата на действие в нея на определени условия. Най-релевантните модели на развитие, спорлед Дал са следните:

  1. в една страна с неполиархичен режим се развиват и успяват да се запазят благоприятни условия. Доста вероятно е в нея да настъпи преход към полиархия, институциите на полиархията да се консолидират и полиархичната система да се запази стабилна.

Благоприятни условия: НПР – стабилна полиархия

  1. В страна с неполиархичен режим не се развиват благоприятни условия, или пък са слаби. Малко вероятно е в нея да настъпи преход към полиархия и доста вероятно НПР да се запази.

Неблагоприятни условия: НПР – НПР

  1. В страна с неполиархичен режим условията са смесени или временно са благоприятни. Ако се развие полиархия то три са най-вероятните възможности:

–         Полиархията не след дълго рухва, настъпва преход към неполиархичен режим, който се запазва:

Смесени условия: НПР – полиархия – НПР   т.е. срив

–         Установилият се по горната схема неполиархичен режим също рухва, настъпва нов преход към полиархия, която се консолидира и запазва:

Смесени условия: НПР – полиархия – НПР – полиархия   т.е. редемократизиране

–         В този случай схемата е същата само, че полиархията не се консолидира и системата се колебае между полиархия и неполиархия:

Смесени условия: НПР – полиархия – НПР – полиархия – НПР – и т.н.   т.е. колебаене

Тъй като опитът на различните страни през последният век и половина е засвидетелствувал и петте резултата, то според Робърт Дал, можем с доста голяма сигурност да посочим кои са най-важните условия. Не съществува едно единствено условие, което да обясни наличието или отсъствието на полиархия в една страна. Но когато всички условия са подчертано на лице, то почти несъмнено ще има полиархия, казва той. Когато всички отсъстват или са много слаби, то вероятността да има полиархия става почти нулева. В много страни резултатът не е така определен, а условията могат да се менят, като ту засилват, ту намаляват шансовете в една страна да съществува стабилна полиархия.

Много вероятно е една страна да развие полиархия или да съхрани институциите на полиархията:

–         Ако средствата й за оказване на насилствена принуда са децентрализирани или неутрализирани.

–         Ако тя притежава МДП общество.

–         Ако е културно хомогенна. В случай, че е хетерогенна, ако не е разделена на силни и ясно очертани субкултури. Или ако е разделена на такива, водачите й създадат уредба, която да се справи със субкултурните конфликти.

–         Ако притежава политическа култура и вярвания, най-вече сред политическите активисти, които подкрепят институциите на полиархията.

–         Ако не претърпи нашествие от страна на външна сила, враждебно настроена към полиархията.

Теориите за господството на малцинството са смятани от Дал за неспособни да докажат, че във всички полиархии, едно управляващо малцинство доминира пряко или косвено в държавното управление. Но тези теории показват значимостта на неравенството и, че тези неравенства нарушават демократичните критерии. Но утвърждавайки съществуването на господстващо малцинство, те или предлагат необосновани надежди за промяна чрез аполикаптично революционно преобразувание или пък не предлагат надежда, а ни съветват да се откажем от визията за едно общество, в което гражданите, притежаващи всички необходими за демокрацията институции, ще се самоуправляват, свободни и равни.

Хората, които подкрепят идеята и практиката на демократичния процес, проявяват същата готовност да подкрепят и другите свободи. Демократичния процес съдейства за човешкото развитие и не на последно място за развитието на способността на човека да се самоопределя, да бъде морално автономен и отговорен за изборите, които прави. Това е най-сигурният начин хората да защитават и осъществяват интересите и благата, които споделят с другите.

Идеята и практиката на демокрацията също така предполага три вида равенство: морално равенство на всички индивиди по природа; равенство на пълнолетните хора въз основа на правото им на лична автономност при определяне на това, което е най-добро за тях; и политическо равенство, както го дефинират критериите за демократичния процес.

Тясната връзка между демокрацията и определени видове равенство, води до заключението, че възможностите за постигането на благата трябва да бъдат равно разпределени между хората. От тази гледна точка демократичния процес се превръща в едно изискване за разпределителна справедливост. Така демократичният процес получава оправдание и чрез това, че е необходимо средство за осъществяване на разпределителна справедливост.

Границите и възможностите на демократичния процес са до голяма степен зависими от съществуващите и възникващите в момента социални структури и съзнания. Дал говори за първо, второ и трето демократично преобразувание. Първото и второто превъзмогват границите на предишните структури и вярвания, като в резултат се установяват институциите на полиархията. Въпросът е дали се задава едно ново трето преобразувание на границите и възможностите на демокрацията. На фона на взискателния идеал, според Дал, несъвършенствата на всяка действително съществуваща демокрация са така очевидни и така огромни, че явното несъответствие между идеал и действителност, безспир внушават на хората, че „има някакъв начин идеалът да се осъществи”. Той посочва три възможни промени, които могат да доведат до едно трето преобразувание:

  1. Промени в условията на съществуване на полиархията в различните страни, които могат да доведат до промяна в броя на полиархиите. В едната крайност полиархията може да се свие само до няколко страни с извънредно благоприятни условия; в другата – да се разшири до страните, в които живее по-голямата част от световното население.
  2. Промените в мащаба на политическият живот могат още веднъж издълбоко да променят границите и възможностите на демократичния процес.
  3. Промените в структурите и съзнанието могат да спомогнат политическият живот в някои страни, днес управлявани чрез полиархия, да стане по-демократичен. По-демократичното общество може да е резултат например от нарасналото изравняване на политическите ресурси и правоспособности на гражданите или пък от разширяване на демократичния процес, така че да включи важни институции, управлявани до този момент чрез недемократичен процес.

През 20 век, най-вече през втората му половина настъпиха четири важни промени на световната сцена на демокрацията. Най-проблематичната от тях е, че мащабът, в който се вземат ключови решения, преминава от националната държава към транснационалните системи на влияние и власт. Една от промените е почти универсалният стремеж на управляващите от края на 20 век, включително тези на недемократичните страни, да използват идеята за „власт на народа”, за да придадат легитимност на управлението си. Стига се дотам демократичните идеи да се използват за легитимиране на авторитарно управление. Друга промяна е степента, в която демократичните страни с модерни динамични плуралистични общества предлагат на останалата част от света образи на едно желателно, макар далечно бъдеще. Това, че полиархията и МДП общества са придобили такава привлекателност за хората по света се дължи не само на собствените им достижения, но и на неуспехите които основните им алтернативи са претърпели. Една друга промяна е огромното пряко влияние и власт, които полиархичните управления и МДП общества са постигнали в световната икономическа дейност, във военната и отбранителната сфера, в популярната и елитната култура и в множество други отношения.

Дал конструира няколко правдоподобни бъдеща за демокрацията в света. Според оптимистичният сценарий в дългосрочен план тя ще се разширява докато според песимистичният в дългосрочен план упада, като условията за полиархия ще стават все по-неблагоприятни. Друга възможност е граничните страни да се люшкат между полиархия и недемократични режими. Или докато някои недемократични страни ще станат полиархии, други наскоро установени полиархии ще бъдат заменени с недемократични режими.

Тенденцията към нарастване броят на полиархиите предполагаемо ще продължи защото условията, благоприятни за нея, ще укрепват във все повече страни. Най-благоприятните за установяване на стабилна полиархия условия са пет: водачите не прилагат основните инструменти на насилствената принуда, а именно полицията и армията, за да се доберат до властта и за да поддържат властта си. В полиархиите политическите лидери разчитат повече на убеждението и по-малко на принудата; наличието на модерно, динамично, плуралистично в организационен план общество; потенциалът за пораждане на конфликти, характерен за субкултурният плурализъм, се поддържа на търпимо ниво; сред народа на една страна, най-вече сред политически активният му слой, са установени политическа култура и система от вярвания, благоприятни за идеята на демокрацията и за институциите на полиархията; и чуждестранното влияние или контрол са или за пренебрегване, или действат в благоприятна насока.

При вторият сценарий ще трябва да разграничим два различни вида обстоятелства водещи до „срив на полиархията”. Това са: срив в „старите” или „зрели” полиархии, т.е. в страните, в които институциите на полиархията са съществували в продължение на едно или повече поколения; и срив в „новите” полиархии, т.е. в страните, в които полиархията е съществувала в продължение на по-малко от едно поколение.

Но най-вероятно множеството от стабилни демокрации ще продължи да упражнява огромно влияние в света; в повечето страни водачите ще продължат да използват лозунга „управление на народа” за легитимиране на управлението си; но доста страни ще продължат да бъдат управлявани от недемократични режими.

Трябва да вземем факта, че недемократичните режими варират доста значително в степента, в която в тях съществуват преддемократични институции или пък се поощрява възникването на такива: грамотност, образование, човешки права, справедлива и независима съдебна система, организационна автономия и плурализъм, децентрализация на властта и богатството и т.н.

Дал стига до извода, че способността на демократичните страни да преобразуват недемократичните режими в стабилна полиархия в краткосрочен план е доста ограничена. Успешната намеса изисква едно необичайно струпване на благоприятни обстоятелства. Огромното разнообразие от режими в недемократичните страни изисква разграничаващи ги емпирични и морални преценки и твърдо отхвърляне на манихейския дуализъм.

Второто преобразувание едновременно е свило и разширило границите на демокрацията. Поради нарасналия мащаб на политическия строй в националната държава, преките форми на участие е трябвало до голяма степен да бъдат заменени от представителни форми. Господството на закона е обхванало цялата страна и един унифициран корпус от законови права става приложим към цялата нация – установила се е една обща и действена правна система. Демокрацията в рамките на националната държава толерира създаването на относително автономни сдружения от всякакъв вид. По-старите виждания за монистична демокрация се сблъскват с една плуралистична действителност. Политическият конфликт е неизбежен, като в резултат конфликтът а не консенсусът постепенно започва да се приема за нормална, дори здравословна характеристика на политическия живот.

Една по нататъшна последица е развитието на политически практики и институции, като например политически партии. Така в светът възниква един нов вид политически строй полиархията. Затова, според Дал макар второто преобразувание драстично да намалява възможностите за пряко политическо участие, то невероятно много увеличава броя на хората, живеещи под обща правна и конституционна система и радващи се на обхватен корпус от еднакви за всички тях права. След приключване на второто преобразувание в демократичните страни, равните граждански права са разширени дотам, че да обхванат всички пълнолетни хора.

От друга страна икономическият живот, околната среда, националната сигурност и оцеляването на една страна са в доста голяма и вероятно все по-нарастваща степен зависими от деятели и действия, намиращи се извън границите на тази страна и неподвластни пряко на нейното управление. В този смисъл членовете на демоса не могат да разчитат националното им управление, а още по-малко местното им управление да упражнява пряк контрол върху външните деятели, чиито решения оказват ключово влияние върху живота им. Резултатът, според Дал е нещо като „ново издание” на второто преобразувание в световен мащаб. Умножаването на транснационалните дейности и решения намалява способността на гражданите на една страна да упражняват контрол по въпросите, жизненоважни за тях, чрез националното си управление. И в този смисъл управленията на страните се превръщат в местни управления.

Дали тази тенденция е обратима без това да изисква една така висока цена, че повечето хора да не желаят да я платят. Според Дал в предсказуемото бъдеще транснационалните сили ще продължат да разяждат националната автономност по отношение на споменатите от въпроси. Тоест ще настъпи значително намаляване на способностита на демоса на страните да упражнява контрол върху решенията на важните за него въпроси.

Международните конфликти, съперничества, съюзи и войни са показвали винаги в каква голяма степен автономността на всички държави е изоснови непълна. Не само конфликтите, но и търговията и финансите винаги са рушали държавните граници. В този смисъл демократичните държави никога не са били способни да действат автономно, като не вземат под внимание действията на външни сили, върху които те имат слаб или никакъв контрол. Но по-малките страни са по-застрашени от чуждестранна интервенция и са по-зависими от съюзниците си. Всъщност самото съзнание за застрашеност и зависимост по-често стимулира прибягването до правителствени действия в по-малките демокрации защита на народа от потенциално вредните въздействия на международните фактори, които те не могат да контролират.

Най-очевидният начин, чрез който демократичната идея би могла да се приспособи към новата промяна в мащаба, набляга Дал е да се повтори второто преобразуване, но този път в по-голям мащаб. Според идеята му преходът трябва да е от демокрация в рамките на националната държава към демокрация в рамките на транснационалната държава. Той набляга на това, че демократизацията на националните държави не само е разширила неимоверно сферата на демокрацията, но и е отредила важно място за демократичните процеси в подчинените им единици. Според това виждане проблемът е не да се удържа интернационализацията, а да се демократизират международните организации, тъй като спазаряването, йерархията и пазарите определят резултатите. Демократичните процеси почти не играят роля освен за ратифициране на резултатите. За да постигнат равнище на демократичен контрол политическите лидери ще трябва да изградят политически институции, даващи на гражданите възможности за политическо участие, влияние и контрол. За да се възползват от тези възможности гражданите ще трябва да са наистина заинтересовани и информирани за политическите решения на международните организации. За това политическият и комуникационният елит трябва да се ангажират в публичен дебат върху алтернативните начини за привличане на обществено внимание. Ако политическите решения трябва да са широко приемливи и да могат да бъдат наложени и сред губещите от тях държави, би било полезно да се развие чувство за обща идентичност.

Засега според него единствено ЕС показва някакви наченки на развитие на „свръхнационален ген” или транснационално съзнание. Той смята, че е възможно в неговите рамки да възникне постепенно една транснационална полиархия. В този вид полиархия явно се изразява съдържанието на третото преобразувание, за което той говори. Това би трябвало да представлява по-висшата форма на полиархия, следователно и нейната най-желателна алтернатива. Но освен рамките на европейският съюз вероятността да се създаде подобно „демократично” транснационално управление е малка смята той.

Опасността тук идва от това, че едно подобно трето преобразувание ще доведе не до разширяване на демократичната идея отвъд границите на националната държава, но до победа в тази сфера на едно в действителност настойничество. Затова демократичните институции в страните ще трябва да се усъвършенстват, защото по-силните демократични институции ще осигуряват, по негови думи, всевъзможен демократичен контрол върху властта, делегирана на транснационалните вземащи решения. Така докато на единият фронт е възможно да се изгубят свободата и контролът, то на другият е възможно те да се спечелят.

И все пак тази идея на Дал изглежда доста невероятна, вземайки напредвид факта, че едно от най-честите обвинения към демокрацията, в рамките на националната държава, е именно липсата на реален контрол от страна на гражданите върху вземането на решенията, и върху действията на идващите на власт. Така демокрацията, която би трябвало да е управление на народа, се оказва напълно лишена от оправдание и съдържание. Как тогава може да се очаква, че на едно транснационално ниво демокрацията ще бъде по-съвършенна, а контролът на гражданите „всеобхватен”? В този смисъл алтернативната транснационална демокрация би била още по-необичайна и противоречива трансформация на демокрацията от всички нейни такива досега.

Въпреки това според Дал по-големият мащаб на решенията няма като неизбежен резултат нарастване на безсилието на гражданите, стига те да продължат да упражняват значителен контрол върху по-дребномащабните решения, пряко засягащи всекидневният им живот, като образованието, общественото здравеопазване, градоустройството, предлагането и качеството на местните обществени услуги, като улиците и улично осветление…

Нарастващата сложност на обществените политики заплашва да откъсне политическите елити от контрола, който демосът упражнява върху тях. Резултатът би могъл да се окаже един вид квазинастойничество, упражнявано от политическите елити.

Развитието на МДП общества и разрастващото се интернационализиране на обществото води до въвеждането на все по-сложни политики. Нарастването на броя на политиките, съпровождано от нарастване обхвата на проблемите, с които се занимават правителствата, само по себе си става извор на трудности. Това усложнява процеса на правене на политика, така че сега полиархиите изпитват нуждата от нови институции, които да се справят със сложността в политиката и в правенето на политика.

Във всички демократични страни в министерствата, в департаментите и в други изпълнителни и административни органи броят на специалистите е устремно нарастнал. Мобилизирането на специализираната интелигенция в служба на съвременното демократично управление, според Дал, е един като цяло успешен опит да се пригоди демокрацията към сложността на обществените политики. Затова според него Полиархия II би могла да бъде интерпретирана като присаждане на експертността на настойниците върху дървото на народния суверенитет. Но ако политиките са станали толкова сложни, че обикновенните граждани да не могат да ги разбират, то тогава може би настойничеството би могло да замени демокрацията, казва той.

Тези настойници според него могат да се нарекат квазинастойници, защото решенията по обществените въпроси изискват както морални, така и инструментални инструментални отсъждания. Според него не е възможно да се формулира някакво разумно защитимо твърдение, че политическите елити притежават по-висше морално знание, или по-конкретно, по-висше знание за това, какво представлява общественото благо. Според него има и основания да се смята, че специализацията, която е самата основа на влиянието на политическите елити, може да намали способността им за морално съдене.

Решенията по обществените политики неизменно изисква отсъждания за алтернативите, а последиците от тези алтернативи са доста неопределени. Политическите преценки изискват и преценки за евентуалните компромиси между ценностите или политическите цели, а не трябва да надценяваме добродетелността на политическите елити.

Макар да е възможно установяване на квазинастойничеството да бъде краят на демократичната визия, то не ще доведе до управление на истински настойници, които притежават мъдростта и добродетелността, така необходими за политическото знание.

Ако демократичния процес не е здраво закотвен в отсъжданията на демоса, то тогава системата ще продължи да се развива по посока на квазинастойничеството.

Този проблем възниква поради пропастта между познанието на политическите елити и познанието на обикновенните граждани. Предположението, че пропастта между двете може достатъчно да намалее, несъмнено ще се стори на мнозина утопична според Дал, но той смята, че Полиархия III ще е резултат на необходимостта да се стесни нарастващата пропаст между политическите елити и демоса. Той предлага няколко елемента от евентуалното решение, а именно:

–         Да се осигури лесен и всеобщ достъп на гражданите до информацията за политическият дневен ред, на съобразено с тях равнище и форма, предлагащ в напълно точен вид, най-доброто налично знание.

–         Да се създадат начини да се осъществи лесният и всеобщ достъп на всички граждани.

–         Гражданите да могат да упражняват влияние по тези въпроси, по които е налице описаната информация.

–         Гражданите да могат да участват по подходящ за целта начин в политическите обсъждания.

Това, което прави технически осъществими тези предложения са телекомуникациите. Tе правят възможно всеки гражданин да предлага мнения възоснова на информацията, предоставена му относно разисквания обществен въпрос. А чрез интерактивните телекомуникационни системи гражданите могат да участват в обсъждания с експерти, политически стратези и свои съграждани.

Но ако не се полагат съзнателни и преднамерени усилия новата технология на телекомуникациите да се използва в полза на демокрацията, става възможно тя да се употреби за недемократични цели, тъй като е възможно политическите елити да използват технологиите на интерактивната комуникация за да манипулират обществеността в полза на собствените си цели. Затова перспективите на демокрацията зависят от разнообразието от мнения, които политическите специалисти споделят, и от относителната слабост на общите им интереси като „класа”.

Ефективността на процеса изисква всеки гражданин да бъде информиран и да проявява активност по всеки един основен въпрос. Това, което всъщност е потребно, е наличието на достатъчно количество добре информирани и активни граждани, че да може да се установи наличието на една „вслушваща се общественост”. Тя ще представлява според неговото разбиране един „минидемос”, състоящ се от можеби хиляда граждани, наслуки избирани от целия демос. Неговата задача ще е да обмисля, може би в рамките на една година, даден въпрос и после да обявява направеният избор. Членовете на този минидемос могат да се срещат телекомуникативно. Според Дал такива минидемоси могат да се създадат на всяко едно от управленските нива – национално ниво, държавно ниво, местно ниво.

Той казва, че в неговото виждане институцията на минидемоса в Полиархия III не е заместител на законодателните органи, а тяхно допълнение. Отсъжането на минидемоса ще представлява отсъждането на демоса. В този смисъл отсъжданията му ще черпят своята задължителна сила от легитимността на демокрацията.

Институциите на полиархията, които Дал разглежда и правата произтичащи от тях са конституционно заложени и в този смисъл гарантирани. Нова конституция би била наложителна в случай на смяна на политическият режим от недемократичен, който не е осигурявал тези права и институции, към полиархична демокрация. Страните, които биха могли да се определят като полиархични имат подходящи конституционни модели.

Полиархията, това като цяло е новото име на демокрацията в теорията на Робърт Дал. Демокрацията вече е извървяла своя исторически път от прякото управление на народа, през мъжки полиархии, за да достигне до една сравнително завършена форма на полиархична демокрация. Основните права на гражданите вече са гарантирани и защитавани, правото на глас обхваща всички пълнолетни граждани, институциите за свобода, автономия и избор са здраво вкоренени, но те още не работят напълно ефективно. Към демокрацията още могат да бъдат отправяни безброй критики. По-висшият етап на полиархията, който представлява една още по-висока степен на демократизация все още е някъде вбъдещето, а транснационалните общности и демокрацията далеч едни от други.

–––––––––––––––––––––––––––––––-

Ако статията ви е харесала, натиснете Like или оставете коментар.

One response »

Кажи ми нещо

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s