Политическата ситуация в Западните покрайнини
Западни покрайнини е политико-географски и исторически термин, утвърдил се в България след Първата световна война, за да обозначи териториите, откъснати от българската държава по силата на Ньойския мирен договор от 1919 г. и присъединени към Кралството на сърби, хървати и словенци. Терминът „Западни покрайнини” не се приема на официално ниво в Република Сърбия. В Югославия това название се счита като акт за териториални претенции или поне като иск за политическа автономия на тази област. Сърбите наричат тази област Източна Сърбия, най-изостаналата, най-бедната в Сърбия, без каквито и да е перспективи за бъдеще. В България за обозначаване на тези територии друго название не се е наложило.
След 1989 г. Югославия напълно се разпадна и престана да съществува като международноправен субект. Този факт доведе до възникване на нови политически реалности на Балканите. През 1991 г. след референдум за независимост е провъзгласено създаването на Република Македония. През 2002 г. на Войводина са върнати част от автономните й правомощия със специален закон. На 4 февруари 2003 г. Съюзна република Югославия официално е преименувана на Сърбия и Черна гора, и е приета нова конституция, наречена Конституционна харта. На 3 юни 2006 г. черногорският парламент обявява официално независимостта на страната. На 17 февруари 2008 г. Косово едностранно обяви независимостта си.
Създаването на нови независими държави в началото на деветдесeтте години доведе до значителни изменения на съществуващите граници и нарушаване на действащите международни споразумения – Версайската система от договори, както и по-късно подписаните Ялтенски споразумения, Устава на ООН, Заключителния акт на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа от Хелзинки и др.
Това развитие на политическите процеси продължава и днес и пряко засяга и българо-сръбските отношения и в частност статута на Западните Покрайнини. Тази територия днес обхваща общините Босилеград и Димитровград (Цариброд) и части от общините Сурдулица, Бабушница и Пирот. По-големи български общности днес живеят още и в градовете Враня, Ниш, Белград и Нови Сад. За съжаление от страна на нашата държава не се прави почти нищо за защита на българите в тези територии срещу системната политика на сърбите за тяхното асимилиране. Днес продължават грубо да се нарушават техните лични, граждански и национални права.
Отделни инициативи и слабо раздвижване се наблюдават през последните две- три години, но все още твърде неорганизирано и слабо. Моментът явно все още не е осъзнат на най- висше равнище, макар, че по- подходящ е нямало от десетилетия. Българската държава слабо или почти никак се противопоставя на водената от Сърбия политика спрямо тези райони. Те са най- слабо развитите в цяла Сърбия, с огромна базработица и лоша инфраструктура. Изостанали и изолирани. Сърбия желае да ги обезбългари за да не може да бъдат предявавани претенции на етническа основа.
Българската държава от своя страна има достатъчно проблеми от вътрешно естество, а по отношение на външната политика след приемането ни в НАТО и ЕС сякаш останахме без цели. Изглежда сякаш националния идеал е забравен напълно и нямаме за какво и за кого да се борим. Според мен обаче именно Западните покрайнини са най- реалната и най- достижима външнополитическа цел за България, в синхром с националния ни идеал. Сърбия се разпада на съставни части и процесът изглежда необратим. Българите в тези земи все още помнят кои са и от къде идват, а България има нужда от доза национално самочувствие, от това да си възвърне загубения авторитет. За да се върнат Западните покрайнини, според редица експерти, не е нужно да се водят войни и да се влиза в кръвопролития. Те могат да бъдат върнати дори по дипломатически път, ако имаме умението. Има международни инстанции, които могат да бъдат сезирани, могат да бъдат използвани и трети страни като арбитри, но е важно този шанс, който новите реалности на Балканите предоставят да не бъде изпуснат. България трябва да покаже отговорност и способност да се грижи за българите, както за тези вътре, така и за онези извън границите.
Създаване на Западните покрайнини
След ПСВ като наказателна мярка на България е наложен жесток мирен договор. В Ньой двете Велики сили – победителки Франция и Англия, подтиквани от Сърбия, Гърция и Румъния откъсват от България по “стратегически причини” Вардарска и Егейска Македония, Западна и Източна Тракия, Южна Добруджа и Струмишко. САЩ и Италия се обявяват против това разграбване на български територии като по-късно САЩ отказват да ратифицират Ньойския и другите Версайски договори.
Желанието на КСХС да присъедини Западните Покрайнини се оправдава със „стратегически“ и „етнически“ съображения. За целта се предлагат фалшифицирани карти и документи, с които се опитват да докажат съществуването на сръбско малцинство в България. Твърденията им за такова сръбско население в България остават недоказани, поради което делегацията на КСХС по същество мотивира исканията си за Западните Покрайнини само със „стратегически“ мотиви.
На 6 ноември 1920 г. войските на Сърбия, без да дочакат международната комисия да определи точно исканата от Кралството военно-стратегическа граница с България, окупират Царибродско, Босилеградско, Струмишко, части от Трънско и Кулско. По-голямата част от тези територии (1545 кв. км.) днес влиза в състава на Сърбия и е известна като „Западни покрайнини“, а по-малката (1028 кв.км. – Струмишко) – в Република Македония. През последвалите години на тежка международна изолация българските правителства не намират възможност да пледират за връщане на необосновано отнетите ни територии.
Отнетите 1 545 кв.км. земи са с население 64 509 души. От него 54 758 са българи, 8 637 – власи, 549 – цигани и само 127 – сърби. Това население живее в два града, три пазарни средища и 118 села. В откъснатите територии е имало 115 училища, 6 прогимназии и една гимназия, в които преподават 269 учители и учат 7 892 ученици. В Западните покрайнини е имало 45 български църкви с български свещеници.
Граничната линия е наречена от журналистите „черната граница“. Тя разсича 25 български села, като разделя къщи, дворове, ниви, извори, кладенци, гробища, пътища, семейства, роднини и приятели. Малък пример за неестествеността на тази граница е село Стрезимировци, което 60% остава в Сърбия и 40% в България – училището, църквата, гробището остават в Сърбия, а останалото – в България. Имало е къщи, в които дворът е сръбски, кухнята българска, а дините в градината имат различни националности. В граничните села е било забранено да се държат кучета, да се сеят високи селскостопански култури, да се свети нощно време. Установената граница тласка населението в тези райони в географска, етническа, стопанска и икономическа изолация, особено населението в Босилеградско, притиснато отвсякъде с планински масиви, клисури и непроходими пътища. Липсват пътища между Западните покрайнини и градовете във вътрешността на Сърбия.
През годините югославските павителства подлагат българското население на денационализация, насилствена асимилация и сърбизация. През 1920 г. е приет Закон за защита на държавата, който не признава националните малцинства в държавата и принуждава българите да приемат сръбски имена и презимена. Повече от половината от населението е принудено да емигрира в България. Закриват се всички български училища и църкви. Отварят се сръбски основни училища, в които се преподава и учи на сръбски език, сръбска история и култура. Часовете по вероизповедание се провеждат на сръбски език. Оказва се натиск върху интелигенцията да се декларират като сърби. Забранява се говоренето на български език на публични места. На населението в Западните покрайнини се налагат тежки данъци, принудителен труд, реквизиции и глоби по всякакъв повод. Българското население е лишено от политически права. То може да участва в парламентарните и местни избори, но е ограничено да гласува само за представители на традиционни сръбски партии.
От 20-те години на 20 век се появява и първата организирана съпротива, с която българското малцинство се противопоставя на насилието с диверзантско-терористически действия и културно-информационна пропаганда за освобождаване и присъединяване към България. В тази борба се включват Вътрешна Западно-покрайнинска организация „Въртоп” заедно с други български патриотични организации. ВЗРО „Въртоп”, е българска революционна организация в Западните покрайнини, съществувала между 1921 и 1941 г. Тя е основана в отговор на терора над българското население и въплъщава идеята за въоръжена борба, за национално освобождение и присъединяване на Западните покрайнини към България. Когато репресиите достигат застрашителни размери, членовете на организацията пристъпват към провеждане на серия от атентати, политически убийства и диверсии на територията на Западните покрайнини – във Враня, Ниш, Пирот, Цариброд, както и в Белград. Разпространяват се и вестниците „Западно ехо” и „Въртоп”. Сред дейците на западнопокрайненската организация личат имената на Емануил Попдимитров, Стилян Чилингиров, Нацко Илиев, Захари Янакиев, Райко Рангелов, Виден Георев.
През периода 1941-1944 г. съгласно споразумението между правителствата на Германия и България Западните покрайнини са присъединени към България за аднинистративно управление до края на войната. Една част от избягалите в България българи се завръщат по родните си места. Българската администрация открива български училища, а българските имена на населението са възстановени. След края на войната съгласно Парижкия мирен договор от 1947 г. Западните покрайнини остават отново в границите на ФНР Югославия. Периодът на българското администриране на Западните покрайнини от 1941 до 1944 г. се заклеймява от югославската администрация като период на „българска фашистка окупация”.
На българите от Западните покрайнини, съгласно новата конституция на ФНРЮ след 1944 г. се гарантират човешките и национални права.Сръбското управление провежда доста гъвкава политика на моркова и тоягата. То официално признава българското малцинство, в училищата се учи български език, съществуват радиопредавания и печатни издания на български. За разлика от сънародниците си в комунистическа България хората от Западните покрайнини могат да пътуват свободно по света. Освен това, в условията на югославската полупазарна икономика, те имат и по-висок жизнен стандарт от този в съседните български земи.
Но това продължава само до 1948 г., когато настъпва рязко влошаване на българо- югославските отношения, поради разрива между Тито и Сталин. След 1948 г. българските учители са изгонени. Населението отново е подложено на унижение, системен физически и психически терор. Хиляди българи са арестувани и изпратени в концлагерите Голи Оток и Св. Гъргур.
През всичките 45 г. на комунизъм властта в София не проявява почти никакъв интерес към българите в тези земи и бездейно наблюдава асимилаторската политика на Белград. Поради липсата на подкрепа от родината и заради слабата си организираност българите в Западните покрайнини са може би най-онеправданото малцинство в Сърбия.
В българо-югославските отношения настъпиха сериозни промени, главно поради изместването на македонския въпрос. С разпадането на Югославия Македония стана независима държава и “македонският въпрос” се превърна в двустранен въпрос между България и Македония. Основен проблем в българо-югославските отношения стана положението на българското малцинство в Югославия. По време на официалното посещение в Белград през 1991г., българският външен министър Стоян Ганев категорично заявяви, че България няма териториални претенции към Югославия, но занапред ще се интересува от положението и правата на българското малцинство и ще настоява те да се спазват на практика. С това България напусна дългогодишната пасивна политика към българското малцинство.
След демократичните промени в България в периода 1992-1994 г. правителствата на Филип Димитров и проф. Любен Беров, поставят въпроса за положението на българите в Западните покрайнини и нарушаването на техните граждански и човешки права пред ООН и при разглеждането на доклада за Югославия пред комитета на ООН. Веднага след това Югославия излиза с документ, че в България има „огромно сръбско малцинство”, чиито права се нарушават. Те обаче не посочват нито един исторически, етнодемографски или статистически документ в подкрепа на това твърдение. Българските правителства за съжаление не реагират с опровержения на сръбските твърдения.
През 1992 г. е създаден Демократичният съюз на българите в Югославия (ДСБЮ). Всичко, което искат неговите привърженици, е реално прилагане на малцинствените права, предвидени в конституцията на Югославия; свободен икономически, културен и информационен обмен с България; увеличаване на сведеното до 2 часа седмично преподаване на роден език в училище; опазване на историческото и културното наследство; българско богослужение в църквите. ДСБЮ се задължава да спазва конституцията, суверенитета и териториалната цялост на Югославия и нейните републики. Парадоксалното е, че хората от Западните покрайнини, които издигат исканията за зачитане на малцинствените си права, са обвинявани във великобългаризъм, екстремизъм и фашизъм.
Поради честите смени на властта в България от 1989 г. насам, София също се държи доста неадекватно. Стига се дори дотам изнасяните от Хелзинкския комитет в Западните покрайнини или от международната комисия, на бившия полски премиер Тадеуш Мазовецки, факти за нарушаване на човешките права да бъдат опровергавани от официални лица от управляващата в България социалистическа партия. По-голяма яснота настъпва едва от 1997 г. От тогава София се застъпва по-осезателно за българите в Западните покрайнини, пример за което е откриването на културните центрове в Цариброд и Босилеград.
Агенцията за българите в чужбина след 1993 г. предприема редица стъпки също за защита правата на българите в този край на Сърбия. С нейна помощ двама представители на ръководството на Демократичния съюз на българите в Югославия (ДСБЮ) представят по време на сесията на Комисията на ООН за правата на човека в Женева проблемите на българите в Западните покрайнини. През 1997 г. съдейства за откриването и оборудването на Културно-информационните центрове в Цариброд и Босилеград. През 2004 г. държавното финансиране на центровете е спряно, но бива възстановено отново благодарение на намесата на Иван Костов, за което той получава признателност от българската общност в Западните покрайнини. АБЧ активно подпомага приемането на много български младежи и девойки в българските университети. За съжаление през последните години моралната и материална подкрепа на българските правителства към нашите сънародници стана крайно ограничена и епизодична.
След падането на режима на Милошевич се забелязват тревожни тенденции на приемственост на неговата политика от демократичните сръбски правителства. Няма признаци за преосмисляне на сръбската национална доктрина чиято жертва са и българите от Западните покрайнини. В такива условия се стигна до обособяване на Черна гора като независима държава. Областта Косово също се обяви за независима държава.
Политическа инфраструктура
Българите в Югославия получават статут на национално малцинство едва през 1947 г., въпреки препоръките на Конференцията за малцинствата в Женева още през 1924 г. Броят на българите в бившите няколко Югославии, респективно в Сърбия, драстично намаля през последния половин век. Така например през 1948г. според официалните статистически сведения в Югославия е имало 61140 българи. В следващите десетилетия, пак според официални статистически сведения, те са: 1953г. – 62708; 1961г. – 62624; 1971г. – 58627; 1981г. – 36189; 1991г. – 25214; 2002 г. – 20 497. От тях 18839 са в Централна Сърбия, а 1658 във Войводина. В Цариброд населението е от 11748 души, в Босилеград от 9931 души. В Сурдулица от 22190 души население като българи са се декларирали 1004, в Бабушница от 15734 души 1017 са българи.
От всичко това се вижда, че само за три десетилетия броят на българите в Югославия е намалял с цели 60%. Същевременно за същия период процентът на югославяните се е увеличил в Димитровград от 4 на 44%, а в Босилеград от 1 на 28%. Броят на българите в общините Бабушница и Пирот от 1971г. до 1991г. е спаднал от 5006 на 1748. По същото време участието на югославяните в населението на Сърбия е само 3,2%. За да избегнат действаща сегрегация спрямо тях и под влияние на асимилацията, хиляди българи постепенно се обявяват и регистрират като „сърби”, „югославяни”, а напоследък „шопи” и „торлаци”. Ако нещата продължат да следват сегашния си ход, прогнозирана тенденция е българското малцинство окончателно да изчезне в периода между 2001 – 2011г. Налице са множество причини за стопяването на българското малцинство, между които е най-важна икономическата изостаналост на средите, в които то главно живее. В селищата покрай границата днес живеят предимно хора на преклонна възраст. Днес много българи живеят в най-големия град в югоизточна Сърбия – Ниш.
Но ако се вземе предвид, че през изтеклия век всички други националности в Югославия са се увеличили два до три пъти, няма начин българите да са намалели чак толкова. В изказване пред ООН през 1993г. югославски представител твърди, че българското малцинство наброява 30000 жители. Но американският държавен секретар Мадлин Олбрайт в изказване в България през 1999г. споменава, че в Югославия живеят около 50000 българи. Тези огромни разлики в цифрите свидетелстват, че съзнателно броя на българите в Югославия се представя за по- малък.
Същевременно започвана процес на придобиване на българско гражданство. Но от 1990 г. досега, въпреки огромния интерес, според данни на Държавната агенция за българите в чужбина само около 1600 души в Западните покрайнини са придобили българско гражданство. Поне на още толкова документите отлежават вече от 3 до 7 години. Това освен предпоставки за корупция води и до огромни разочарования сред българите там от институциите тук и навярно от самата България.
Царибродска община
Царибродска община заема площ от 48 074 хектара. Според преброяването на населението от 1991 г. абсолютно етническо мнозинство в общината имат българите, докато според преброяването от 2002 г. общината е етнически разнородна с относително преобладаване на българския етнос. Преброяването показва, че населението е 11748 души, съответно 5836 (54%) българи, 3005 (23%) сърби, 472 югославяни, 2 горанци, 41 македонци, 3 мюсюлмани, 15 черногорци, 68 роми, 2 руси, 3 словенци, 6 хървати, 1478 “неопределени”, 106 “останали”, 703 “неизвестни”.
В рамките на общината влизат 42 села. Заети са към 5 000 души, незаети – над 1 000. Броят на пенсионерите в общината е 3 000 души. Социална помощ получават само 51 лица. Личните доходи на заетите в общината са едни от най-ниските в Сърбия. В периода между 1948-1981 г. от общината са се изселили 7 910 души, което ще рече цял един град. В същия период в общината са се заселили само 1 400 души. Населението на общината е застаряващо, има много безлюдни села. Тук се раждат 70 бебета на година, а умират 200 души. Предвижданията са населението ще се смали до 6000 жители, ако условията на живот не се подобрят.
В град Димитровград, наричан от местните българи със старото му българско име Цариброд, живеят 7000 души, 90% българи. Фактът, че градът се намира в граничния пояс, който не случайно в продължение на осем десетилетия е символизирал най-непроходимата граница в Европа, дава основание за твърдението, че този край нарочно е държан в изолация и икономическа изостаналост, въпреки благоприятното му местоположение и природните ресурси, с които разполага. Цариброд се намира на международния път между Западна Европа и Близкия Изток. Самият град и неговата околност открай време са били интересни за пътеписци, историци, журналисти, ботаници, изследователи. Общината разполага с пространни ливади, които обхващат площ от 5 600 хектара, пасбища – 12 300 хектара и гори – 15 000 хектара. Не всички села обаче са свързани с добри пътища с Цариброд. Една част от селата не само че нямат асфалтирани пътища, които да ги свързват с града, но до ден днешен нямат и пряка рейсова линия.
Царибродските българи все пак не са така изолирани както българите в Босилеград по чисто географски причини. Оттук минава пътят за Ниш и Белград (на 340 км), както и железопътната линия за сръбската столица. Тук има инвестиции и по-добра инфраструктура. Когато сръбската държава съфинансира проектите на общината за подобряване на инфраструктурата, съотношението е 60:40 %, т. е. с 10 % по-голямо държавно участие, защото е в гранична зона. Местните заводи са минали през мъчителен фалит и са приватизирани наскоро. Бившия цех “Свобода” е купен от фирмата за конфекция “Дика” и така са осигурени 150 работни места. Каучуковата фабрика също е приватизирана от фирма от България. Много от селата развиват еко-туризъм, маркирани са екопътеки и маршрути за конен спорт и off road пътешествия.
Много мъже от града работят като строителни работници в Босна и Черна гора. Образованите млади хора предпочитат да мигрират в големите градове на Сърбия и България. Някои се занимават с търговия на дребно. Поради лошите икономически условия много хора продължават да си изкарват прехраната с контрабанда на цигари. “Куфарната търговия” е спасила града от миграция по време на ембаргото.
От години в Цариброд българският език не се изучава като майчин, а като избираем, по 3 – 4 часа в училище. Младите хора не учат на български език. Българският език същевременно е необходим не само заради перспективата да се следва в България, но и за запазване на културната идентичност.
Усилията на директорката на гимназията „Св. Кирил и Методий” за българска паралелка и тази година са претърпели провал. Българският дух обаче не е сломен. Портрети на Ботев и Левски красят коридорите и висят във всяка класна стая на гимназията, а от стените в кабинета по история гледат Цар Борис I, Цар Симеон Велики, Хан Аспарух. В библиотеката на директора има десетки томове на Вазов, Яворов, Елин Пелин, Славейков. Децата обаче са амбициозни и успяват да се запишат в български университети. Тъжна констатация на местните хора е, че който излезе от Цариброд да учи, не се връща. Безработицата е близо 75%.
Децата в основното училище „Христо Ботев” в Цариброд умеят да рецитират стихотворенията на български. В съседното село Желюша децата гледат българска телевизия всеки ден, най-много харесват водещата на бТВ-новините Ани Салич, гледат „Сървайвър” и предаването „Това го знае всяко хлапе”. Цитират разкази от Елин Пелин и споделят, че всички имат петици по български език (най-високата оценка). Като пораснат, искат да живеят в София.
Босилеградска община
Босилеградска община е другата с преобладаващо българско население погранична община в Сърбия, която заема 57 091 хектара площ. В рамките на общината влизат 36 села. Според преброяването на населението от 1991 г. община Босилеград има население от 11,644 души като българите формират мнозинството от населението. Според преброяването от 2002 г. населението на община Босилеград е 9,931 души, съответно 7,037 (70.86%) българи, 1,308 (13.17%) сърби, 288 югославяни, 3 черногорци, 42 македонци, 3 словенци, 2 украинци, 2 хървати, 1 румънец, 1 русинец, 1 словенец и 1 влах, 1126 “недекларирали и неопределили се”, 14 “останали”, 101 “неизвестни”. Босилеград е побратимен град с българските градове Каварна и Козлодуй.
Броят на пенсионерите в общината е към 1 400 души. В обществения и частния сектор работят 2 300 души, към 1 000 души търсят работа. 60 % от незаетите са под 30-годишна възраст. Помощ за социално слаби на територията на общината получават 64 лица.
Босилеградският край се отличава със сурова природа, неплодородна почва, липса на сносни съобщения и изключително планински релеф. Затова в зимния период Босилеград по 6 месеца е откъснат от света, като се имат предвид завеяните и непроходими пътища през този планински масив. Растителността в общината в миналото е немилостиво изсичана за увеличение на обработваемите площи, които са били толкова необходими за препитаване на населението в този беден и недостъпен край. За днешното положение на населението в този отдалечен от света район се знае твърде малко. От време на време в сръбската преса се пише главно за икономическата изостаналост на района, а в българската – в зависимост от повода за посещение на журналистите. Хуманитарни помощи не се изпращат в този район, населението даже не знае какво означава това понятие. В следствие на лошите пътища в общината до голям брой села трудно се стига с обикновено превозно средство.
В малкия пограничен град близо до границата с България става все по-трудно да видиш млад човек по улиците. Повечето от жителите са възрастни хора, младите напускат след гимназията. Председателят на Българския културно-информационен център Иван Николов се оплаква, че момичетата приемат всяко предложение за брак извън градчето. По принцип Босилеград е с голям потенциал. Само на няколко километра се намира най-голямото изкуствено езеро в Сърбия – Власина, и едни от най-живописните кътчета в страната. В някои страни целият район може би щеше да бъде превърнат в национален парк, но в Сърбия единственото отношение на властите е безразличие. Това е един от най-слабо развитите райони на страната. Улиците на града са запуснати, което бие още повече на очи заради красивата природа, която заобикаля Босилеград. Къщите са стари и олющени, много от тях са безлюдни. Малката рекичка през града е превърната в сметище, по което сега се навъртат бездомни кучета.
На този мрачен фон домът на Димитър Димитров веднага привлича вниманието. Той е изрисувал фасада на къщата си с българския трикольор, със символите на футболния отбор „Левски 1914“, както и с портрета на самия Апостол. Недалеч от къщата пък е издигнал чешма, боядисана в бяло, зелено и червено.
Хората тук недоволстват и от това, че безмилостно се унищожава културно-историческото наследство. Черквите са в много лошо състояние. Всички военни паметници или са унищожени, или са оставени на тежестта на времето. В някои черкви стенописите са били заличени с вар, като в църквата „Св. Троица” (1895). Безследно е изчезнал и паметникът на българския войник Къню Дошев, който през 1913 г. защитавал Босилеград от сръбските нашественици. Археологически разкопки, стари писания, стенописи, икони, параклиси и църковни реликви са изчезнали или изчезват. Мрачната перспектива обяснява и защо в града няма етническо напрежение. Всеки се бори за оцеляване и няма енергия за недоволство. Единствената свежа глътка въздух идва покрай Великденския фестивал, който се провежда в Босилеград вече 12 години.
Никъде не се вее български трикольор освен на паметника-костница на Нешов връх. Там, където са загинали хиляди български войски. Хората също така са обезпокоени от последната провокация от страна на сръбските власти – конфискуване на коли с българска регистрация. Оплакват се от богослужението на сръбски. Отскоро свещеник в църквата е сърбин от Босна. За българите това е поредната антибългарска акция.
В момента освен печатните издания на издателство „Братство” и босилеградския „Бюлетин”, новини на български излъчват 4 радиостанции – РТВ „Цариброд”, Радио Босилеград, Радио Сурдулица и Радио Ниш, а тв новини – РТВ „Цариброд” и нишката „АРТвизия”. Хората са доволни са, че Столичният общински съвет е отпуснал средства за продължаването животът на вестник „Бюлетин”. В Българския културно-исторически център не липсва българска литература. По рафтовете има томове както на класици, така и на съвременни автори. Черната забрадка на стената привлича вниманието. Това е символът на разделението. Тя ще стои там, докато Западните покрайнини не бъдат върнати в границите на България.
Според анализи основният проблем на града е хроничната липса на икономическо развитие. Живот има само в центъра на Босилеград, където са магазините, кафенетата, поликлиниката, полицейският участък, културният център и Българският културно-информационен център. Статистически Босилеград е една от най-малките общини в Сърбия – с около 10 000 жители. Шокиращо е, но е факт, че почти 85% от трудоспособните хора са без работа.
Единствената индустрия е малък цех за чорапи и чорапогащници, в който работят 39 души. Голямата текстилна фабрика и фармацевтичният завод, които в миналото са осигурявали поминъка на града, отдавна са закрити. Държавната транспортна компания „Автотранспорт”, която свързва града с останалата част на страната, е пред фалит. Компанията има няколко автобуса, които не покриват стандартите за сигурност, а шофьорите не са получавали заплати от месеци. Всъщност единствените хора, които получават заплати в Босилеград, са държавните служители в полицията, съда, поликлиниката и училището, но те са едва 15% от жителите. Без перспектива за големи нови инвестиции няма и признаци, че в този забравен край на Сърбия животът ще се подобри. От Белград просто не пристигат пари. Мрачната перспектива обяснява и защо в града има малко етническо напрежение. Всеки се бори за оцеляване и няма енергия за недоволство от състоянието на човешките права на българите в Сърбия.
„Ние непрекъснато инициираме и настояваме българската държава да ни създаде макроикономически предпоставки за развитие на стопанството, т.е. границата да не е само за пътнически транспорт, а и за стокообмен, да има възможности за българските инвеститори, да се свържем с основните магистрални пътища”, казва директора на КИЦ Иван Николов.
На индивидуално, битово, делнично равнище съжителството между българите и сърбите в Западните покрайнини е напълно хармонично. Езиците и нравите са близки, макар, разбира се, да има и немалко разлики. Така например българите са по-затворени и по-пестеливи, сърбите – по-открити и с по-широки пръсти. Всъщност симпатиите, приятелствата, а и сродяването между хората тук зависят не от националността, а от личните качества и предпочитания.
Изявени обществени дейци от Западните покрайнини
Иван Николов – роден на 14 март 1959г. в с. Ресен, Босилеградско. Завършил юридически факултет в Ниш, но нито ден не му е позволено да упражнява професията си. 1998 г. срещу него е започнат съдебен процес затова, че е внесъл българска литература в Западните покрайнини. По- точно, че е внесъл 25 книжки от собствената си стихосбирка с поезия, писана в Западните покрайнини и издадена в България. Той е председател на културно-информационния център в Босилеград от 1997г. и главен редактор на списанието „Бюлетин“. Говорител на Демократическия съюз на българите.
Още като студент се обявява против сръбската асимилаторна политика, а след 1990 г. е един от идейните творци на Демократичния съюз на българите в Югославия (ДСБЮ). Автор е на стихосбирките „Ничии хора“, „Прокудени стихове“, „Послание към Тангра“ и на историко-политическия трактат „Българите в Югославия – последните Версайски заточеници“. Автор на над 400 статии в защита на правата на българското малцинство в сегашна Сърбия и Черна гора.
Александър Димитров – роден 1970 година. Има икономическо образование. Женен, с две деца. Работил в гражданския сектор като главен секретар на КИЦ-а в Босилеград от 1997г. Създател и главен организатор на детския Великденски фестивал от 1994г. впоследствие получил балкански характер с участие на над 700 деца от Македония, Сърбия и Черна гора. Бил е директор на частна фирма построила кабелна телевизия “Кодал” в Босилеград. В момента е хонорарен сътрудник на КИЦ-а в Босилеград.
Николайча Манов – секретар на културно- информационния център в Цариброд и лидерна Демократическата партия на българите в Цариброд, секретар на Националния съвет на българите в Сърбия. В България името му е известно като Николай Манов.
Зденка Тодорова – известна правозащитничка от Западните покрайнини. Родена е на 21 март 1960 г. в Цариброд. Средното си образование получава на майчиния си български език, завършва българска филология в Белградския университет. Занимава се с диалектология, българско творчество, история. Пише поезия, проза, публицистика. Известно време работи в литературното списание „МОСТ“ в Ниш. Авторка е на книгите „Венчална рокля“ (поезия), „Ябълка в килия“ (проза), „Докосване до духовните светилища в Западните покрайнини“ (публицистика) и „Взривената памет“, както и на документалния филм за Цариброд „Докъдето погледът ти стига“. Подготвя научна работа за съдбата на царибродските българи през последното десетилетие на 20 век.
През 1990 г. е сред учредителите на Демократичния съюз на българите в Югославия, а през 1997 г. създава Хелзинкския комитет за защита правата и свободите на българите, чийто председател е в момента. В момента работи върху създаването на „Етноцентър“ в родния си град, с цел съхраняване обичаите и традициите на царибродските българи. Автор е на стотици статии свързани с положението на българите в Сърбия, както и на десетки научни изследвания за говора на Царибродско и миналото на царибродските българи. Кореспондирала е и се е срещала с известни дипломати от Европа и САЩ.
Ангел Йосифов – председател на Националния Съвет на българската общност в Сърбия. Лидер на ДПБ.
Небойша Иванов – роден в Цариброд през 1963 г. в семейство на занаятчия. Основно и гимназиално образувание получава в Цариброд. Има висше образование юрист. Председател на общинската организация на младежите в Цариброд ( 1988 г.). Директор на фонда за градски строеж и пътища и жилищно страителство (1986 – 1992), председател на управителния комитет на Културно- художественото дружество КИЦ „Цариброд”. Директор на издателство „Братство”, което издава списание „Мост”, вестник „Братство”, детско списание на българската общност в Сърбия „Другарче”. Организира създаването на библиотека на български език в КИЦ. От 1997 г. член на Демократичния съюз на българите в Югославия. Живее в с. Желюша Царибродска.
Пене Димитров – преподавател по български език и литература в ОУ “Георги Димитров” в Босилеград и носител на отличието “Паисий Хилендарски”, което се присъжда от Министерството на образованието и науките на Р. България и националния институт по образованието от София.
Горан Игич – председател на КЦЦ.
Драголюб Нотев – председател на Партията на българите в Сърбия.
Политически живот
Българските общини в Западните покрайнини винаги са били управлявани от партиите, които са на власт в Белград. Опозиционни прояви е имало, но те никога не са могли да застрашат монопола на управляващата партия. С разпадането на Югославия и първите вестители на демократизацията, българското малцинство създаде своя политическа организация – Демократически съюз на българите в Югославия /ДСБЮ/. ДСБЮ веднага бе нападнат като сепаратистка организация, която иска да присъедини тази област към България. Активистите на тази партия непрекъснато бяха изложени на преследване, а лидерът на партията Марко Шукарев бе арестуван и лежа в затвора по време на режима на Милошевич. След 5 октомври 2000г., в Босилеград бяха създадени общински съвети на десетки сръбски политически партии които изместиха ДСБЮ от естествената му среда и временно наложиха своите „демократични” концепции за решаване на проблемите на българското малцинство. Много българи, съблазнени от нови длъжности в системата на властта, започнаха да членуват в сръбски партии.
През 2007 година ДСБЮ беше разцепен, но именно разцеплението го събуди от политическата кома. А малцинството се сдоби с три национални партии: Демократичен съюз на българите (ДСБ), Демократична партия на българите (ДПБ), и Партия на българите в Сърбия (ПБС).Те участваха на на местните избори в Сърбия през 2008 г.
Преседателят на Демократична партия на българите Ангел Йосифов, подпреседателят Небойша Иванов и секретарят Николайча Манов са главните лица в Националния съвет на българите в Сърбия (Йосифов е председател, Иванов главен бос, Манов секретар). Йосифов стана и преседател на Общинското събрание в Цариброд, Иванов директор на „Братство“, а Манов преседател на организацията на ДБП в Цариброд. Тази група формира Демократична партия на българите (ДПБ).
Демократичния съюз на българите се отдели от Демократичната партия на българите след като издигна искане за териториална и политическа автономия на Западните покрайнини. До 2007 г. партията бе една, но впоследствие се появиха разминавания между ръководството на партията в Цариброд и Босилеград. Демократическият съюз на българите е начело с Иван Николов. Партията настоява за премахване на визовите ограничения с България, образование на майчиния български език и обявява, че ще работи за преодоляване на икономическата изостаналост на района.
Демократична партия на българите от своя страна е на позицията, че териториалната и политическата автономия не се подкрепя нито от Сърбия, нито от България, нито от българите в покрайнините. Те наблягат на политическа борба за културна автономия, да се изучава български в училището, за служебна употреба на езика.
В последните президентски избори Демократичната партия победи с едно незначително мнозинство пред Радикалната партия. Интересното е, че българи гласуват за сръбските радикали. Това се дължи както на много манипулации, много изнудвания, много заплахи и на „протестен вот” като логиката на българите според Иван Николов е „Аз не гласувам за Радикалната партия, за да им бъде по-добре на сърбите, а за да им бъде по-зле“.
Неправителствени рганизации
Държавна агенция на българите в чужбина
ДАБЧ е създадена е през 1991 г. За последната година от дейността си Агенцията проведе поредица от срещи с Драголюб Нотев, Марко Шукарев и Николай Манов във връзка с учредяването на три нови политически партии на българското национално малцинство в Сърбия – Демократичен съюз на българите, Демократична партия на българите и Партия на българите в Сърбия. Оказа съдействие на Съюз „Западни покрайнини” за възстановяване на имоти на организацията, като и на Църковното настоятелство и Инициативния комитет за възстановяване на православния храм в с. Горна Любата, Босилеградско. За целта са проведени срещи с главния секретар на Св. Синод епископ Наум и с директора на Дирекция „Вероизповедания” на Министерския съвет проф. Иван Желев.
Обект на дарителски акции, осъществени самостоятелно или със съдействието на ДАБЧ през 2007 г. в помощ на културната и образователната дейност на българските организационни структури в Сърбия са Културно-информационния център на българското национално малцинство „Цариброд”, на основното училище и на гимназията в Босилеград, на библиотеката в Димитровград, българските дружества в Нови Сад, Бело Блато и с. Иваново във Войводина, Сърбия.
Хелзинкски комитет
Неправителствената организация Хелзинкски комитет за защита правата и свободите на българите в Югославия е регистрирана през 1997 г. в съюзното Министрество на правосъдието. Организацията е създадена с цел да наблюдава и проучва състоянието на човешките права на територията на днешна Югославия, включително правата и свободите на българското малцинство в Сърбия. Основните цели на организацията са в защита на европейските ценности, свободата на мисълта и словото, еднаквата защита на гражданите от страна на закона, както и развитото гражданско общество. В рамките на нейната дейност влиза изготвянето на месечни, периодични и годишни доклади за състоянието на човешките права на българското малцинство в Сърбия. В рамките на тези наблюдения влизат и провеждането на конференции и „кръгли маси“ по отделни проблеми на малцинството, както и публикуването на тематични бюлетини и друг печатен материал на български език.
Културно- информационни центрове
КИЦ “Цариброд” и филиалът в Босилеград е създаден с помощта и подкрепата на българската държава. Първите месеци от работата на КИЦ “Цариброд” започват под жесток натиск от страна на тогавашните сръбски власти и официалния печат, който пише, че “…създаването на КИЦ е най-голямата българска провокация в последните 40 години”. Първите шест месеца в Босилеград минават в напразно търсене на помещение за работа, а първите опити за организиране на културни програми са провалени от страна на общинския Културен център, който не разрешава използване на залата.
КИЦ „Цариброд” е създаден през 1997 г. и е бил спасителен културен оазис по времето на Милошевич. Идеята за центъра е представена от група критично настроени интелектуалци, които искат да поставят проблемите на българското малцинство, което постепенно се топи демографски, стопански и културно се асимилира. Центърът е неправителствена организация, която се занимава със съхраняването на българската култура и език сред гражданите на Цариброд и Босилеград, които имат българско национално самочувствие подчертава секретарят на КИЦ Николай Манов. „Стараем се да възвърнем националното самочувствие на младите българи, за да не губят корените си и да осъзнават потеклото си”- казва той. Центърът кандидатства пред различни фондации с проекти, за да привлича младите хора да посещават клуба. Клубът разполага с 9 компютъра в мрежа, с достъп до Интернет и библиотека с български книги, вестници и списания. КИЦ-ве се стараят да поддържат уютна обстановка, да предлагат евтин достъп до Интернет и евтини офис-услуги. От края на 2003 г. КИЦ “Цариброд” издава удостоверения за български произход, необходими за кандидатстване за българско гражданство. Документът се издава веднага, но за паспорт се чака 3 години.
На 18 декеври 2006 г. филиалът на КИЦ „Цариброд“ в Босилеград се преригистрира в Културно-информационен център „Босилеград” и оттогава работи под това име, със същите цели и задачи и частични изменения в начина на работа. Основните цели на сдруженето са: Развиване на културна, просветна и информационо-издателска дейност, с цел опазване на националната идентичност на българското национално малцинство в Сърбия; Културно, просветно, издателско, информационно и спортно сътрудничество между България и Сърбия. КИЦ “Босилеград” се занимава с организиране на концерти; художествени изложби; театрални представления; промоции на книги; екскурзии из България; летни почивки на българското черноморие; зимни почивки на българските зимни курортни центрове; шахматни състезания; посещения на спортни състезания; курсове по английски език; читалищна дейност, участие в работата на различни форуми на неправителствени организации в България и Сърбия; контакти и сътрудничество с подобни организации в Сърбия и България; посредничене и помощ при записване на принадлежащите към българското малцинство на университетите и техникумите в България; посредничене за медицинска помощ в България; хуманитарни акции; информации за придобиване на българско гражданство; следване в българските университети и професионални гимназии; получаване на визи; участие в провеждането на различни проекти, целящи опазването на националната идентичност, спазването на човешките и малцинствени права; провеждане на детски Великденски фестивал, на който участват по няколко стотин деца от балканските страни; Към КИЦ е асоцииран фенклуб “Левски” със 151 члена и любителска театрална група от момичета и момчета от гимназиална възраст подготвяли любителски представления.
КИЦ е построил единствения национален паметник на Левски в Западните покрайнини и е участвал на няколко пъти в набиране на средства и поправка на черкви в Босилеградско.
КИЦ издава независимо двумесечно списание “Бюлетин” на 42 страници в черно-бяла техника, с цветни корици и тираж 800 екземпляра. Списанието се занимава с актуални културни, политически и икономически аспекти за положението на българското малцинство, защита на човешките и малцинствените права и развитие на демокрацията. Печати се в Ниш, разпространява се безплатно сред българското малцинство в Сърбия и частично в България. Забранявано е по време на режима на Милошевич поради критични статии.
Матица на българите в Сърбия
Неправителствена и непартийна организация, учредена 2002 г. която настоява за запазване националната идентичност на българското малцинство. Председател на Матицата е Пене Димитров, професор по български език от Босилеград. Подкрепа за създаване на Матицата като неправителствена и извънпартийна организация, която ще настоява да се запази националната самобитност на малцинството, даде и Съюзното министерство за национални и етнически общности. Министърът Расим Ляич лично честити формирането й с поздравителна телеграма.
В програмните определения на Матицата се казва, че тя, като гражданско обединение на българите, е отворена към всички граждани, независимо от тяхната национална, верска, расова и политическа принадлежност. Председателят на Матицата Пене Димитров смята, че обучението в училищата на малцинството трябва да се провежда на майчин език, а не на сръбски; че информирането в местните медии трябва да е на майчин език; че богослужението трябва да е на нашия език, и заедно със сръбския, трябва да стане официален в органите на местното управление в общините с българско население.
Националния съвет на българите в Сърбия.
НСБО в СЧГ бе избран от 118 представители на българското национално малцинство на 10 май 2003 г. Съгласно чл. 19 от Закона за защита правата на националните малцинства, “Числящите се към националните малцинства могат да изберат НС за осъществяване правата на самоуправление в областта на езика и писмеността, образованието, информирането и културата”. На 17 октомври бе приет и статута на Съвета – най-висшия правов акт на НС, с който се уточнява неговата същност, правомощия, начин на организация и дейност. НСБО се състои от 21 члена Управителното тяло включва председател, подпредседател и секретар. Седалището е в гр. Ниш. Националният съвет на българското национално малцинство в Сърбия пое от сръбското правителство правата на основател на вестника на българите в Сърбия „Братство“, който излиза вече 49 години.
Общобългарски комитет „Западни покрайнини“
На 23 юни 2008 г. в София бе учреден Общобългарски комитет „Западни покрайнини“ с участие на българи от Цариброд и Босилеград. Комитетът има за цел да настоява пред българските институции, бизнеса и политическите сили за реално решаване на проблемите, свързани с човешките права на българите в Сърбия, както и подобряване на социалните условия и целенасочени грижи за съхраняване на българските традиции, духовност и култура.
Съвсем наскоро на 7 ноември 2008 г. комитетът представи пред столичната общественост проблемите, които стоят пред българите в тези територии. На първо място това са правата на съществуване, икономическите права на хората. Западните покрайнини имат най-високата безработица в цяла Сърбия. При това тя е изкуствено създадена, за да може територията да бъде обезбългарена. Основният въпрос, който стои пред Общобългарския комитет е възможността да се възстанови икономическия статус на живот на хората там. Комитетът се обърна към някои български новосформирани икономически магнати да направят инвестиции в Западните покрайнини.
Креативен център Цариброд
Името на центъра се среща покрай инициативата за връщане името на Цариброд.
Инициативи на българите от Западните покрайнини
Изявление
През месец май 2007 г. няколко неправителствени организации и политически партии на българското национално малцинство в Босилеград, недоволни от статута на българите в Сърбия, се обърнаха за помощ към Скупщината на Сърбия, Народното събрание на България и Европейския парламент. В изявлението, подписано от Културно-информационния център на българското малцинство, Матица на българите и Демократичния съюз на българите, бяха изброени проблемите на българите в Сърбия и исканията към Белград, София и Брюксел.
От Сърбия те искаха да зачита законите, които сама е приела – да спазва човешките и малцинствените права на българите, да даде възможност за обучение на майчиния език и официалната употреба на българския език пред държавните органи. От Сърбия се искаше в община Босилеград да бъдат върнати селата Клисура, Божица и Топли Дол, които комунистическите власти са присъединили към община Сурдулица.
„От България като страна майка, която ни жертва с Ньойския договор, съгласно международното право, очакваме да участва активно във възстановяването на нашата национална и културна идентичност”, се посочваше в документа. От София се иска още да извоюва от Белград защита на правата и интересите на всеки българин подложен на незаконни действия от страна на сръбските власти. ”Искаме също така в отношенията между двете страни на високо равнище да бъде изхвърлена идеологическата формулировка за българското малцинство като мост на сътрудничество, защото тя ни унижава”, пишеха босилеградските българи. Сред исканията към София са и свободно движение на стоки, идеи и капитали, откриване на граничен пункт в село Извор, продължаване на обучението на младежи в университетите в България, възстановяване на гражданство на всички, които желаят това и отмяна на визовия режим за хората от пограничната зона.
От европейската общност се искаше преразглеждане на политическото положение на българското национално малцинство в процеса на разрешаване на югославската криза. „Желаем активно европейско присъствие и мониторинг над цялостното положение на българското малцинство в Сърбия и включване на босилеградските общини в проекти за трансгранично сътрудничество”.
Връщане името на Цариброд
През месец юли 2008 г. Общинският съвет (скупщината) в града от Западните български покрайнини реши официално да бъде върнато старото му име Цариброд. Сега населеният с българи град формално носи името Димитровград. Въпреки това няма човек, който да използва това име на града. Всички го наричат постарому – Цариброд.
През 1950 г. Цариброд получава новото име – Димитровград, като знак на уважение към българина Георги Димитров, герой на Лайпцишки процес след опожаряването на сградата на германския парламент Бундестага, послужило като претекст на Хитлер за разплата с комунистите, сетне генерален секретар на Третия интернационал и близък сътрудник на Йосип Броз. Така Царибродска околия става Димитровградска в името на добросъседските отношения и идеологическата близост между България и Югославия. Името Димитровград се счита за анахронизъм и се асоциира с миналото на Югославия и с политическите репресии над българското малцинство в Западните покрайнини. Името Цариброд пък винаги е напомняло за българското население на общината.
Желанието за връщане на популярното име на града е мотивирано и с предстоящата подмяна на личните документи в Сърбия. Затова и в декларация на Креативния център „Цариброд“ се отбелязва, че това е един от последните шансове за възстановяване на идентичността. ПБСпък се обърна към сръбските партии, управляващи Димитровград, с призив да се използва предстоящата смяна на паспортите и личните карти на гражданите като идеята е това да се случи сега, за да се спестят пари на гражданите. Партията отбелязва още, че сега е времето и женските фамилни имена да придобият формата в духа на бългрския език – да завършват на -ова.
От решение на Общинската скупщина се навършват вече няколко месеца, но отговор все още няма. Причините са, че за да стане това, трябва да се промени чл. 16 алинея 46 от Закона за териториална организация на Сърбия. Налага се с промяната да се напише, че населеното място Димитровград се преименува в Цариброд. Но това трябва да приеме Народното събрание на Сърбия, а за да се направи тази промяна някой трябва да го предложи да влезе в дневния ред. По процедура това може да направи: народен представител, 30 хиляди избиратели от населеното място или правителството на Сърбия. Тъй като общината има под десет хиляди избиратели, а правителството е абсурден вариант остава първата и в момента най-реална възможност – това да направи народният представител от Цариброд Зоран Петров, който е и председател на тамошната Общинска организация на Демократичната партия. Още повече, че едно от предизборните обещания почти на всички партии в града бе, че ще върнат старото му име.
В момента тече и инициатива за връщане на името „Христо Ботев“ на основното училище „Моша Пияде“. Гимназията пък след дълги борби на преподавателите запазва името си „Св. Кирил и Методий”. Всички предмети обаче се изучават на сръбски, дори българската история. В основата и на двете начинания са представители на местната общественост, обединени около неправителствената организация Креативен център „Цариброд“. Инициативата за връщане на името бе на д-р Ангел Йосифов, Небойша Иванов, Николайча Манов, Милисав Николов, Синиша Рангелов, Драган Милич, Мая Гюрова Златкова, Ангел Иванов, Слободан Тодоров, Божа Иванков, Зоран Иванов и Сърджан Савов.
Механизми за асимилация на българското малцинство в Западните покрайнини
Асимилацията на българското малцинство в Сърбия е един толкова очевиден факт, който даже и властите не се опитват да укрият. Разработен е един фин механизъм, който бавно, но сигурно трансформира българите в Сърбия в сърби и югославяни. В продължение на десетки години на местното население е внушавано по един или друг начин, че не му е необходим майчиният език в училищата, че по-нататъшното образование на младите хора е насочено към Сърбия, не и към България и че във вътрешността на Сърбия „за всеки българин ще се намери работа и място за живеене“.
В рамките на мащабната кампания на властите за фаворизиране сред българското население в Цариброд и Босилеград на т.нар. югославянство, при последното преброяване на населението като югославяни в Царибродско са се декларирали 23 % от общия брой на населението, докато в Босилеград този процент е 14,1%. В цяла Сърбия като югославяни са се декларирали само 3,2%.
С последния вариант на конституцията на Р. Сърбия от 2003 г., тези българи имат де- юре всички права да запазят своята идентичност, връзка с етническите си и културни корени и пр. Де факто много от тях само се наричат българи; други се срамуват малко от това даже.
С добре разработени действия в областта на териториалното деление, образованието, вероизповеданието, информирането, културно-историческото наследство и в политическата сфера, сръбската държава е разработила следните механизми за асимилация на българското население:
Териториално деление
В началото на 60-те години на миналия век от Босилеградска и Димитровградска община се отнемат по около 1/3 от териториите и се присъединяват към съседните общини Сурдулица, Бабушница и Пирот. По този начин се разбива компактността на българското население, което се разделя на пет части и изкуствено се противопоставя отвътре като се дават по-добри условия за живот на населението в съседните сръбски общини и така се създава нагласата че е “по-добре да ни управляват сърби”. Остатъците от общините Босилеград и Цариброд си оставатикономически най-изостанали в цяла Сърбия с изключително лоша пътна мрежа и примитивни условия за живот.
Администрация, избирателна система, местно самоуправление
Непрекъснато се ограничават политическите, административните и културните права на населението от тези територии. Българите в Сърбия с нищо не могат да докажат, че са българи. Селища с чисто българско население се откъсват и административно се присъединяват към съседни сръбски общини.
Българският език не се използва пред държавните органи на властта. Зачестяват случаи на сваляне на двуезични фирми и надписи, променяне на българските имена на улици, градове, населени места и местности. Не се издават двуезични лични документи, свидетелства, дипломи, призовки и т.н. През 2005-2006г. бяха направени първите прецеденти съдопроизводството в Босилеград и Сурдулица да е водено на български език. До момента общините се управлява от партийни централи в Белград, а не от местни хора, казва Иван Николов.
Българското малцинство е разделено на две избирателни колегии, в които българите представляват съответно само 4% и 7% от избирателната маса, така че то няма възможност на свободни демократични избори да избере свой представител, който да защитава интересите му в Парламента. След гласуването на новата конституция, е намален броя на необходимите съдебно заверени заявки за партиите на националните малцинства на 3 000, което при сегашното разпределение на силите пак няма да доведе до влизане на народен представител в Парламента на Сърбия.
След гласуването на Закона за националните малцинства в бивша Съюзна Република Югославия, бе създаден тнр. Национален съвет на българското малцинство избран от назначени лица от състава на общинските съветници в Босилеград и Димитровград, представители на обществени и политически партии и кандидатирани представители срещу 100 подписа. Председателите на националните съвети на всички малцинства в Сърбия съставляват т. нар. Съюзен съвет на националните малцинства, който се оглавява от премиера на сръбското правителство. По този начин националните съвети на малцинствата вместо да представляват интересите на малцинствата пред сръбското правителство се превръщат в негови органи чрез които то провежда своята политика към малцинствата. За това свидетелстват и значителните суми, които сръбското правителство отпуска за работа на канцелариите на националните съвети създавайки по този начин силна малцинствена бюрокрация подчинена на Белград. Самите малцинствени съвети имат само съвещателни права в сръбската администрация, но се стремят да играят ръководна роля на всички нива вътре в самите малцинства.
В последните няколко години се забелязва рязка промяна в националния състав на полиция и гранична полиция в общините с българско население като над 90% от тях са сърби.
Образование
От 1960 до 1987 г. българският език поетапно е изхвърлен от българските училища и сега се преподава като “чуждестран” само 2-3 часа седмично, докато сръбският се преподава като “майчин” 4-5 часа седмично в зависимост от класовете. Всички останали предмети се преподават на сръбски. Учебниците също са на сръбски. Не се изучава българска национална история и култура. Учениците се възпитават в дух на великосръбски национализъм и национална неприязън към България.
С Конституцията и законите на Югославия е допуснато малцинствата да се учат на майчин език, ако най-малко 15 родители на деца изразят такова желание. Обаче в условия на национална нетолеранция и ксенофобия, при липса на правова държава и сериозна защита на правата на човека и правата на малцинствата беше почти невъзможно да се изрази такова желание. Отделен проблем е, че в Сърбия все още няма учебници на български език.
Никъде другаде по света не съществува такова херметическо затваряне на границите и изолиране на граничните райони. Никъде, освен между България и Сърбия. От години тук не се допуска свободно изнасяне и внасяне на български книги, вестници, списания. Официално може да се премине с не повече от 10 тома на човек, за всеки от които обаче трябва писмено разрешение от посолствата в двете страни. Неофициално – всички намерени книги се конфискуват и унищожават. И това се случва на по-малко от 50 км от столицата на България. Страната, която е в Европейския съюз.
Българския език в Западните покрайнини
До 1920 г., когато Западните покрайнини са част от българската държава българския е майчин, роден, език и основен предмет. От 1920 до 1941 г. в Кралството на сърби, хървати и словенци и в Югославия българският език изобщо не присъства в учебните програми, всъщност българите нямат свои учебни програми. Това е период, когато националните белези на българското население в Кралството брутално се заличават. От есента на 1941 до пролетта на 1946 г. българският език отново присъства във всички сфери на живота на българите в Сърбия: просвета, култура, администрация, правосъдие, информиране и пр., естествено – и като основен учебен предмет в средното образование. От 1946 до 1948 г. (период на бавно отстраняване на българската администрация, в пределите с компактно българско население) българският език запазва позицията си на роден език – предмет, чието изучаване в основното и в средното училище е подсигурено програмно и методически.
От 1949 до 1982 г. българският език като учебен предмет в Сърбия има труден път. През пролетта на 1956 г. в Босилеградска гимназия идват инспекторите Тодор Величкович и Добривое Костич от Околийския съвет за просвета, които извършили проверка в гимназията. Тогава те разбрали, че сърбохърватски език се учи само 2 часа седмично. През есента на същата година пристигнало нареждане броят на часовете по сърбохърватски език да бъде увеличен (от 2 на 3 в VII и от 3 на 4 в V, VI и VIII клас – бел К. Г.). През юни следващата година идва новината, че гимназията ще бъде затворена и на нейно място ще бъде отворено икономическо училище, в което обучението изцяло ще се провежда на сърбохърватски, а български език ще се учи само като предмет. Затварянето на гимназията започва от учебната 1957/58 г. Гимназията, която е открита 1941 г. не доживява юбилейната си 20-годишнина. Въпросното икономическото училище обаче е затварено в края на учебната 1964/65 г. Причината била, че в Босилеград няма работа за толкова икономисти. С решение на Околийския народен съвет във Враня от 6 юли 1962 г. в Босилеград отново се отваря гимназия. Учителският съвет е дискутирал въпроса за езика на обучението в гимназията и е решил гимназистите да учат на сърбохърватски език. Именно махването на българския език от гимназията е първата цел на маневрата с икономическото училище.
В димитровградската гимназия (а по-късно и във всички малцинствени училища) е приложен моделът „двуезично обучение“ с крайната цел българският език в обучението да бъде заместен със сръбския. Това е видимо още по време на т. нар. експериментално прилагане на модела.Пробното му прилагане започва в димитровградската гимназия „Йосип Броз Тито“ от учебната 1964/65 г. Съдържанието на модела е следното: български език бива застъпен с по три часа в първи и втори клас и с по два часа в трети и четвърти клас в паралелките по всички специалности. Покрай български език, който е застъпен от I до IV клас, съществуват още и допълнителни програми по история, музика и изобразително изкуство (култура), които се провеждат на български език. Всички останали предмети от 1975 г. се изучават на сърбохърватски език. Всъщност няма никакво „двуезично“ обучение – „българските добавки“ по история, музика и изобразително изкуство не правят двуезично обучение, особено ако не се практикуват.
В периода на „експерименталното“ прилагане на „двуезичното“ обучение (към края на 70-те и в началото на 80-те години на миналия век)босилеградчани пък отстояват модела основно образование да е на български, средно образование на сръбски език. Това продължава до 27 май 1987 г. когато Съветът на основно училище „Георги Димитров“ в разширен състав решава от началото на учебната 1987/88 г. да се въведе „двуезично обучение според утвърдения елаборат от страна на училището, ДПО и ДПЗ на община Босилеград“.
Това са десетилетия на пълна изолация от род и родна страна, на премахване обучението на български език в гимназиите, на формално запазване законовата база, отнасяща се до основното училище – обучение на български като майчин език. От 1982 г. в основното училище, а в гимназиите – от 1990 до 1998 г., българският език е със статут на чужд. Днес, когато в Белград управляват демократи, часовете по български език вместо да се увеличат, намаляха от 3 на 2 часа седмично с решение на Министерството на образованието. Междувременно учебните условия постоянно се влошават, материалната база обеднява.
В последно време български език се учи само като учебен предмет. Останалите дисциплини се преподават на сръбски. През последните две години и с усилията на самите родители в Босилеград успяха да се открият две паралелки, в които обучението е изцяло на български. В останалите класове българският е отделен предмет. Оказва се обаче, че тази година за децата от трети клас не са предоставени учебници на български език. Учителите и преподавателите по български език са лишени от правото и възможността да опресняват и да усъвършенстват подготовката си в семинари и курсове в Сърбия, макар че най-ползотворно това би било в България. Пред световната общественост се заявява, че „българското малцинство има всички права, но не иска да ги ползва“.
Някои българи там са убедени или поне убеждавани, че точно диалектната смесица от сръбски и български диалектни говори, кодифицирана през сръбски граматически правила, с много сръбски думи, е точно това, което предците са им завещали и трябва да пазят. Като се има предвид, че сръбският и българският езици са доста близки, че вече няколко поколения деца от българското малцинство се научават на грамотност през книжовните норми на сръбския, и че порастват в смесена, двуезична среда не е чудно, че за тях българският език, особено в книжовната му форма, с всяко следващо поколение става все по-слабо разпознаваем, „външен“, „не свой“. А сръбският понятен, първичен като писменост и грамотност, социализиращ, свой.
В своя статия литературния критик от Цариброд Властимир Вацев пише, че има „дългогодишни наслоения на отвращаване от въпросния език, следствие внушаваната българофобия”. Според него пълноценно усвояване и владеене на българския език може да има само, ако той залегне като майчин в план-програмата още от детските градини и първи клас. Той рисува една тъжна действителност по отношение на състоянието на българския език в Западните покрайнини. По негови думи българския, който се слуша по местната телевизия е „хибриден и смехотворен” като не може да се прочете дори един кратък текст в приличен вид.
Друг журналист от Западните покрайнини – Кирил Георгиев пък посочва, че „дори и днес, в 21 век и в условията на демокрацията, нашият страх от собственото ни потекло не само че не е изчезнал, но почти и не е отслабнал и продължава да произвежда пагубни последици”. Според него сръбската политика е политика, „на която не й стига да си лоялен гражданин на държавата, в която живееш, но подобно на дявола, иска да й (про)дадеш душата си… Хората, които не искат да се откажат от българското си потекло за властта са най-напред съмнителни, а ако опитат да се борят за опазване на идентичността си, вече са „опасни врагове на братството и единството“. В тази и такава атмосфера става опасно дори и да се декларираш като българин и да запишеш детето си в българска паралелка, защото и това е перфиден национализъм“. Тази политика е жива и днес, което красноречиво потвърждава и фактът, че всички преименувани градове в Сърбия и в останалите бивши югорепублики си върнаха традиционните имена, а само Цариброд никак не може да бъде върнат. Както и майчиният ни език в училищата. Именно затова след всяко преброяване на населението броят на българите в Димитровградско намалява, а се увеличава броят на югославяните. Затова в двуезичните училища (основното и гимназията) сръбските паралелки стават по-пълни и по-многобройни, а българските изчезват.
Исторически фалшификации
С помощта на фалшификати се прави опит да се докаже тезата, че българите били всъщност „сърбо-шопски етнос”. Измислена е и националността „югославянин”. При силния сръбски асимилационен натиск някои наши сънародници я приемат като спасителна.
Децата учат от българска история, написана според сръбските изисквания и норми. Почти нищо не знаят за българските ханове и царства. По литература знаят само за отделни наши класически автори. По отношение на Втората световна война, в един определен период нашата история се е представяла като окупаторска, а българите като фашисти. Създава се една ценностна система, в която всичко българско е лошо и негативно и обратно, всичко сръбско е модерно и позитивно. Според официалната сръбска историология българите са били окупатори на сръбски територии, изостанали, варвари и татари. Това е представата, която съзнателно е набивана в съзнанието на младите поколения и те са израствали едва ли не с чувство на вина, че са българи. Сръбската история е пълна с лъжи за българите – че сме окупирали Македония, че е имало масови разстрели и убийства тук по време на Първата световна война, че българите били коварни и нападнали сърбите в гръб и т.н. Това са официалните представи, които съвсем съзнателно сръбската държава се опитва да изгради. Цели поколения са възпитавани в такъв дух и последиците все още ги има в съзнанието на хората. Истинската България все още е непозната, въпреки че е направено много за да се преодолеят тези предразсъдъци.
Още с идването си в Западните покрайнини сръбските власти започват отворена денационализаторска политика, която има за цел да пречупи българския дух на населението и да му наложи сръбско национално самочувствие. Официалната политика не признава съществуването на други народи и народности в Югославия. Сърби, хървати и словенци са един “триименен народ”, а българите са от “освободени” краища на “Стара Сърбия”.
От средата на 90 години на миналия век, в сръбските академични среди бе лансирана “научна” теза, според която в Сърбия няма българи, а “шопи” и “торлаци” които живеят в областта на Стара планина и Сичевац в Сърбия. Бяха отпечатени и няколко книги на тази тема и беше започнало създаване на “шопски” речник, с който се искаше чрез комбинация на сръбски и български югозападни диалекти да се създаде изкуствен език със сръбска граматика на тази изкуствено създадена “нация”. Преведени бяха книги на някои български писатели на този “език”. Това трябваше да бъде заключителната фаза на асимилацията на българското малцинство с претенции за “сръбско малцинство” в България. Само общата криза на сръбския национализъм и острата реакция на българската дипломация и на българската общественост предотвратиха това начинание. Иначе в официалната сръбска история е залегнало становището че Западните покрайнини са “освободени” през 1920 г.
Икономическа изостаналост на Западните покрайнини
Процесът на денационализация и насилствена асимилация е пряко свързан с умишлено поддържаната от всички режими икономическа изостаналост на Западните покрайнини. През последните десетилетия в района не са правени никакви съществени инвестиции. В търсенето на препитание много млади българи са принудени да мигрират във вътрешността на Сърбия, където чрез смесени бракове губят националното си самосъзнание. Селата в Западните покрайнини се обезлюдяват.
В икономическо отношение общините Босилеград и Димитровград се намират сред последните пет от най-изостаналите общини в Сърбия. Има две главни причини за това. Първата е, че тези области географски са насочени към българските пътища и пазари, а границата прекъсва всички възможности за нормално икономическо сътрудничество. Втората е, че Сърбия съзнателно не е инвестирала в тези общини, с което е насърчавала миграцията към вътрешността на Сърбия където те по-лесно са се асимилирали.
След разпадането на бивша Югославия и на т.нар. социалистическа икономика, която се субсидираше от Белград, за да се купува социален мир и с преминаването в пазарни условия социалистическата икономика просто се срина. Сега, когато трябва да се работи на пазарни начала Западните покрайнини не са конкурентноспособни на сръбския пазар – пътищата към Сърбия са много лоши, а от друга страна границата към България е затворена за свободни икономически, пък и културни отношения. През годините този район винаги е гравитирал към България в икономическо отношение и през тези осем десетилетия не е успял да се интегрира към сръбската система.
Медии
Печатат се седмичен вестник “Братство”, Списание “Мост”, детски вестник “Другарче” списание “Бюлетин”. Съкратени са радио и ТВ-емисиите на български език по Радио Телевизия Сърбия.
Напоследък местните медии в Сърбия са подложени на приватизация, което дава нови възможности за закриване на радио-програмите на български език. В Босилеград е в процес на създаване местна телевизия “Босилеград” за която все още не е известно какво съдържание ще има.
След приемането на Закона за местно самоуправление, републиканското правителството прие специално заключение – по инициатива на представители на националните малцинства и Изпълнителния съвет на Войводина, временно да бъде спряна приватизацията на местните медии. Решаваща роля в това отношение е имала разпоредбата в Конституцията, че “достигнатото равнище на правата на малцинствата не може да се намалява”. Наскоро обаче помощник- министърът за култура, отговорен за медиите, Драган Янич заяви, че министерството готви нови законови решения, с които да продължи приватизацията на всички местни електронни медии, включително и на тези, които излъчват програми на малцинствени езици. Въпросът за медиите на националните малцинства вече мина в компетенция на новоформираното Министерство за човешки и малцинствени права.
Културен живот
Общинските културни центрове в Босилеград и Димитровград до 5 октомври 2000г. изключително с занимаваха с представяне на сръбската култура сред българите. По този начи сръбската култура се използваше като средство за изграждане на сръбски национално самочувствие на българите. Като форма на съпротива през 1997-98 г. с подкрепата на българското правителство на Иван Костов в Димитровград и Босилеград беше създадено гражданското сдружение Културно-информационен център “Цариброд”, което изключително се занимава с представяне и развиване на българската култура сред българското малцинство. Това сдружение среща големи трудности от сръбските власти, но българските културни програми, които то предлага се посрещат добре от населението. За да се създадат културни предпоставки за демократизация и освобождаване на българското малцинство от идеологическите и националистически клишета, необходимо е културният живот на българското малцинство да се издигне на качествено по-високо равнище.
Вероизповедание
2008 г. бе уволнен, за неподчинение на висшите църковни власти и за неправилно извършване на църковните ритуали, босилеградския свещеник отец Йоан. Но според българи от Босилеград – единствената причина за уволнението е, че свещеникът служи на български език. Отец Йоан е единственият свещеник, който за пръв път от 1945 г. служи на български език сред българското малцинство. Сега на негово място са назначени други двама сръбски свещеници които да обгрижватват духовно българското малцинство. Сменени са и част от членовете на Църковния съвет в Босилеград. Демократичен съюз на българите излезе със съобщение за медиите, че смяната на единствения български свещеник в Сърбия излишно повдига етническото напрежение и не работи за разбирателството и приятелството между двата православни народа и двете православни църкви.
Същевременно на двама млади свещеници, българи от Димитровград, които завършиха образованието си в България, Сръбската православна църква не разреши да служат в родния си град. В сравнение с другите малцинства в Сърбия положението на българското малцинство и в областта на вероизповеданието е много по-лошо.
Културни паметници
От 1949г. започва повсеместното унищожаване или оскверняване на културно-исторически паметници на българското малцинство. Разрушават се или се предоставят на времето всички паметници от времето на българската национална история преди 1920г. Взривен е Паметникът на българския воин в Димитровград. Сравнено е със земята българското военно гробище, полусрутен е паметникът на Нешково бърдо край Димитровград построен 1887г. за жертвите от Сръбско-българската война.
Редица манастири и черкви в Димитровградско са разрушени или оставени на произвола на времето. Други са варосани за да не се виждат българските надписи, а трети с научни фалшификации се присвояват като сръбски. В село Изатовци е разрушен манастир, повдигнат през 1703г. Така е и със “Св. Димитър”, “Планинишкия манастир”, Църквата “Св. Кирик и Юлита”, “Св. Никола” и ред други. Оцелял е само Погановският манастир, построен през 14 век, но сръбската преса и някои сръбски академици са изписали цели томове, с които да докажат, че това е сръбски манастир, въпреки, че и Цариградската Екзархия и руската дипломация са оставили свидетелства, че това е български манастир, строен от български майстори.
В Босилеград безследно е изчезнал паметникът на Къню Дошев, български войник, защитавал Босилеград от сръбските нашественици. Църквата в село Извор, уникален паметник на културата, е ограбена и изоставена. Но затова пък името на прословутия сръбски комендант Коста Печанац е овековечено с названието на местността “Печанчеви гробища”. На много места са заличени стенописите на черквите. На много надгробни паметници са заличени българските надписи.
Същевременно са повдигнати много нови паметници на “жертвите на българските фашистки окупатори”. Последният от този род е паметната партизанска чешма при град Църна Трава построена през 2004 г. в памет на жертвите на “българските фашистки джелати”. С тях се възпитават цели поколения ученици и съзнателно им се набива комплекс на вина за “българската окупация”.
През 2005 г. е възстановен паметникът-костница от 1887 г. повдигнат в памет на жертвите от Сръбско-българската война от 1885 г. но частично е променен първобитния му вид.
Здравеопазване
Общините Босилеград и Димитровград имат само болници за първа медицинска помощ и нямат родилни домове. Тежко болни, родилки и нуждаещи се от специализирана медицинска помощ в Босилеград се карат през планина Власина в съседния град Сурдулица, отдалечен 70 км, което при зимни условия често пъти се оказва фатално за болните. Децата се раждат в съседните общини Сурдулица и Пирот и там се записват в кръщелните книги като “сърби”, а на женските фамилни имена се слага неправилно окончание –в, а не –ва, с което се създава основа за по-лесно придаване на окончанието –ич, и се прави разлика между българките в Сърбия и България.
„Морално-политическа подобност“
Журналиста Кирил Георгиев в своя статия говори за „морално-политическа подобност“, с която сръбските власти награждават някои услужливи на нея българи. Тя е ключът, който им отваря вратите към политическите и директорските функции, към добрите заплати и привилегиите. Той посочва, че по този начин една малка група хора са заели най-важните малцинствени постове. Този ключ обаче им дават или отнемат висшите партийни органи въз основа на обстойните информации и оценки на политическата полиция.
Правови норми, закони, конституция в Сърбия
За първи път в новата конституция на Сърбия, приета през август 2006 г., е внесена глава под название „Правата на националните малцинства“, в която главно са вградени разпоредбите от Хартата на Сърбия и Черна Гора за човешките и малцинствени права. Най-важната разпоредба в нея несъмнено е член 20, с който стриктно се посочва, че „достигнатото ниво на човешките и малцинствени права, индивидуални и колективни граждански свободи немогат да се намаляват“.
Сърбия наследи и Закона за защита правата и свободите на националните малцинства, гласуван 2002 г. в тогавашния съюзен парламент. Въз основа на неговите разпоредби в края на 2002 и в началото на 2003 г. бяха учредени малцинствени национални съвети, чиято основна задача е да се грижат за осъществяване на гарантираните права на малцинствата. За съжаление техният мандат е изтекъл, нови не са избрани, тъй като се закъснява с гласуването на оповестения Закон за националните съвети, така че в момента не съществува нито един орган или институция, които по законен и легитимен начин да защитават и да се стараят за осъществяването на свободите и правата на малцинствата. В правителството на Сърбия отпадна и предишното министерство за човешките и малцинствени права. Вместо министерство с правителствено постановление е създадена Служба за човешки и малцинствени права.
Единственото нещо, което остава на малцинствата са органите на местното самоуправление, тоест общините. Според член 20 на Закона за местното самопуправление сред правомощията и компетенциите на общината са:
– да се грижи за осъществяването, защитата и развитието на човешките права и индивидуалните и колективни права на националните малцинства и етнически групи;
– да утвърждава езиците и писмата на националните малцинства, които са в служебна употреба на територията на общината, както и да създава условия за информиране на езика на националното малцинство.
Със Закона за местното самоуправление (член 98.) е предвидено в национално-смесените общини да се формират съвети за междунационални отношения като самостоятелни тела, които да обсъждат въпросите във връзка с осъществяването, защитата и развитието на националното равноправие. „Съветът за междунационални отношения има правото пред Конституционния съд и Върховния съд на Сърбия да задвижва процедура за оценка на конституционността и законността на решенията и другите общи актове доколкото смята, че с тях се нарушават правата на сръбския народ и на националните малцинства“.
Член 79 – Право на опазване на идентичността от решение за провъзгласяване на Конституцията на република Сърбия на Народното събрание на Република Сърбия от 2006 г. гласи: Националните малцинства имат право на:
– изразяване, тачене, отглеждане, развитие и обществено показване на националните си, етнически, културни и верски особености;
– право на използване на своите символи на обществени места;
– право на ползване на своята писменост и език;
– в средите, където са мнозинство, държавните органи, организациите с обществен характер, органите на автономните покрайнини и местните управи, могат да водят процедури на техните езици;
– право на образование на своя език в държавните учреждения и учрежденията на автономните покрайнини;
– право на основаване на частни образователни учреждения;
– право на своя език да изписват името и фамилията си;
– в средите където са мнозинство, традиционните местни названия, имена на улици, населени места и топографски обозначения могат да бъдат изписвани на техния език; – имат право на напълно, безпристрастно осведомяване на техния си език, включително правото на изразяване, получаване и изпращане на идеи и съобщения;
– право на основополагане на собствени средства за информация, съобразно закона.
Из Основни разпоредби – Член 5 от Закон за средното образование ( 2003 г.) се казва:
– Училищата осъществяват учебния план и програма и на езика на малцинствата, т.е. двуезично, съобразно закона.
– Училищата осъществяват учебния план и програма на езика на малцинствата, т.е. двуезично, ако за това се изясни наличието на най-малко 15 ученика в първи клас.
– Училищата осъществяват учебния план и програма на езика на малцинствата, т.е. двуезично, и за по-малко ученици от обявеното в алинея 2 на този член, със съгласието на Министерството на образованието.
– Учениците от ал. 2 и 3. на този член учат учебния си план и програма на сръбски език.
– Когато ученикът, принадлежащ към някое от малцинствата, учи на сръбски език, има право на изучаване на майчиният си език, както и елементите на националната култура.
Действия от българска страна за противопоставяне на сръбските асимилационни механизми
Научна дейност
През последните 15 години бяха написани много статии, бяха направени радио и телевизионни предавания, кръгли маси, научни конференции, изложби и благотворителни вечери. Излязоха от печат важни заглавия за историята на Западните покрайнини, а по повод 85-годишнината от Ньойския договор, се проведе Научна конференция.
Културни прояви и чествания
Ден на Западните покрайнини
Денят на Западните покрайнини се отбелязва от 1922 г. До началото на 50-те години 8 ноември се отбелязва всяка година като ден на единството на живеещите от двете страни на западната ни граница българи, но през 50-те години е прекъснато. Възстановено е от ноември 1990 г. по инициатива на Съюза на българите от Западните покрайнини, Общонародното сдружение “Мати Болгария” и Българската демократическа партия в памет на годишнината от анексирането на българските земи по западната граница.
Културно- информационни центрове
Сериозен опит от страна на правителството на Иван Костов и от различни български патриотични организации, да се разгърне една по-широка възрожденска дейност в Западните покрайнини и да бъде спрян този процес на културна и национална асимилация, който действа в продължение на десетилетия, бе направен с откриването на двата основни културно-информационни центрове в Босилеград и Цариброд през 1997 г. В резултат има увеличен интерес за придобиване на българско гражданство. Много млади хора, завършили образованието си в Босилеград желаят да продължат да учат в България.
Великденски фестивал
Фестивалът се организира от Културно-информационен център-Босилеград, с помощта на Столичен общински съвет, Министерство на икономиката и енергетиката, Министерство на културата, Държавната Агенция на младежта и спорта и общините
Благоевград, Дупница, Пловдив, Плевен и Перник.
На Великден през 1994 г. докато се разхожда из Босилеград с близки и приятели Александър Димитров вижда деца, които си играят с великденски яйца. На Александър и приятелите му им хрумва идея и след няколко часа събират група от 24 деца пред аптеката в центъра на града и организират състезание по чупене на яйца. Александър Димитров им обещава, че следващата година отноео ще се срещнат на същото място.
През 1998 г. с откриването на българския Културно-информационен център “Цариброд” в Босилеград състезанието получава получава нов и много силен поддържник в лицето на Столична община-София. От 2001г. състезанието се провежда в залата на Културния център в Босилеград с културно-развлекателна програмаи увеличен награден фонд от многобройни спонсори, включително и от България. Поради големия брой участници състезанието вече се провежда не един, а два дни. Събитието все повече привлича вниманиетона медиите, отразяват го българското национално Дарик радио и национална телевизия bTV. Именно благодарение на една емисия на Дарик радио, семейство Митреви от Козлодуй установява контакт между Културно-информационния център в Босилеград и босилеградските преселници в Козлодуй, което не само довежда до възстановяването на роднинските и земляческите връзки след цели 100 години раздяла, но и поставя основите на едно добро сътрудничество между общините Босилеград и Козлодуй. От 2004 г. състезанието прераства в международен фестивал с 502-ма участници от Босилеград, София, Самоков, Кюстендил, Дупница, Раднево, Козлодуй, Перник, Радомир, Скопие, Белград, Ниш, Сурдулица, Враня. Мечтата на организаторите на фестивала той да прерастне в постоянна детска международна манифестация, която на Великден да събира деца от балканските страни, е постигната. Основен спонсор е Столичен общински съвет в лицето на Постоянната комисия за децата, младежта, спорта и туризма. Помагат също така и Народно събрание на Р. България, фондация “Всичко за децата” и др. Президентът на Р. България Георги Първанов изпраща поздравителен адрес.
Образование
Почти всички завършили гимназия в Босилеград кандидатстват в български университети и биват приемани по 103-то постановление. Обучението им е безплатно, имат стипендии и са на държавна поръчка. С Постановление № 103 от 1993 г. Министерството на образованието и науката на Република България поема 32-34 студенти от общините Босилеград и Димитровград на държавни разноски а отделно академичните съвети на Софийски, Югозападен и Великотърновски университет поемат още студенти от Западните покрайнини така че по-голяма част от желаещите да следват в България биват записани. Отделно професионалните гимназии в Кюстендил и Дупница намират начини да обучават деца от Босилеград. За съжаление икономическите условия в Босилеград са такива, че те нямат къде да се върнат. Повечето остават в България.
Медии
В Босилеград беше изградена кабелна телевизия, която хваща 10 български канала, които се гледат. Те значително опресняват както езика, така и изграждат нова представа за България. Тъй като в продължение на десетилетия българите там са учили всичко най-лошо за България.
В общините Босилеград, Сурдулица и Цариброд има местно радио, което частично излъчва емисиите си и на български език. С появата на сателитните и частните кабелни телевизии сред българското малцинство в Сърбия все повече проникват българските ТВ програми, но общо взето информирането на българското малцинство е недостатъчно, едностранчиво и тенденциозно.
Културно-информационен център издава един бюлетин. Той излиза 6 пъти годишно. В него се разглеждат проблемите на българското национално малцинство по един коренно различен начин, т.е. не по начина на сръбските официални медии.
Културни паметници
Триметров бюст-паметник на Васил Левски бе открит в центъра на Босилеград на 4 март, 2005 г. На тържеството по откриването присъстваха вицепрезидентът на България Ангел Марин, председателят на фондация „Васил Левски“, депутати, представители на общини и други официални лица от България и Сърбия и Черна Гора. Паметникът е издигнат изцяло със средства на български фирми и граждани с подкрепата на редица български неправителствени и държавни организации и институции.
Българско гражданство, Зелени карти
У нас през май 2008 г. се проведе Кръгла маса за нова политика към българите извън България. Премиерът Сергей Станишев се обяви за облекчаване на визовия режим и достъпа до българския трудов пазар на хора с български произход, които живеят извън страната. Премиерът поиска улесняване на процедурата за придобиване на гражданство с по-голяма прозрачност и премахване на посредниците. Предстои да бъде разработена и програма за трайно привличане на българите, които живеят в чужбина и това е един от основните нови моменти в разработваната от правителството нова политика за българите по света. Тя включва конкретно въвеждането на инструмента „зелена карта“, облекчаване на визовия режим и на достъпа до пазара на труда и други.
Вицепрезидентът Ангел Марин каза, че за новата държавна политика към българите в чужбина е необходима промяна поне на четири закона: за българите в чужбина, за българското гражданство, за чужденците и за заетостта. Трябват промени и в други нормативни актове, каза още вицепрезидентът.
Политически акции
Факт е, че национално-отговорна политика на държавата майка към своите сънародници зад граница имаше единствено по времето на управлението на ОДС. Макар това правителство да е обвинявано за най- корумпираното по това време в Западните покрайнини бяха създадени българските културни центрове, а българските държавни институции поддържаха връзка с неправителствените организации в Западните покрайнини. Пред международните институции (ООН, ПАСЕ, ОССЕ), американската държавна администрация, както и пред дипломатическите мисии по света, многократно беше повдиган въпросът с правата на българите в Западните покрайнини. Благодарение на тази опора, мобилизираните през 1999 г. българи от Западните покрайнини не бяха изпратени като запасняци на Косово.
На 30 януари 1998 г. българска делегация внесе информативен документ в ПАСЕ за “Положението на българското национално малцинство в СРЮ”. Засегнат бе и въпросът за натиска, който властите и особено полицията оказват върху активистите на Демократичния съюз на българите в Югославия. Този документ съдържа и обширна информация за доклада на Елизабет Рен, специалния докладчик на ООН за човешките права в бивша Югославия, в който също е залегнал въпросът за състоянието на правата на българското малцинство в Сърбия. През 1999 г. Лъчезар Тошев внeсe проекторезолюцията за нарушаване на човешките права на българското национално малцинство във Федерална Република Югославия.
По повод 8 ноември, денят на Западните български покрайнини, ВМРО – MO организира срещи с българските общости в Западните покрайнини за разговор по проблемите на българското малцинство. Делегация на ВМРО, водена от Ангел Джамбазки, член на ръководството на ВМРО и общински съветник в Столична община, и представители на Младежката Организация на ВМРО в София дари всички деца от българските паралелки в началните и средните училища в Цариброд и Босилеград с Патриотични буквари. Бяха дарени повече от 200 буквара едновременно във всички български културни и образователни институции в Западните български покрайнини.
Най- новата инициатива по отношение на Западните покрайнини принадлежи на партия „Атака“ и е от 27.11.2008 г. Еродепутатите от „Атака“ Димитър Стоянов и Десислав Чуколов връчиха в делегацията на Европейската комисия у нас декларация от името на „Атака“ с искане за връщане на Западните покрайнини и региона на Струмица в пределите на България. Според „Атака“ въпросът с връщането на Западните покрайнини трябва да бъде уреден преди започването на преговори със Сърбия за членство в ЕС, а приемането на Македония в съюза трябва да стане след уреждането на въпроса с връщането на региона на Струмица в пределите на България.
Акцията бе удобрена от Зденка Тодорова, която коментира, че „Атака“ е изненадала много фактори – и в Сърбия, и в България като в навечерието на годишнината от позорния Ньойски договор е ударила плесница на другите политически партии показвайки, че отстоява интересите на нацията. „А това, че сръбското посолство не е приело декларацията, означава едно – че се страхуват”, смята тя.
Как става преминаването на границата
След влизането на България в Европейския съюз, Западните покрайнини вече се намират не на границата на България, а на външната граница на Евроейския съюз и трябва да спазват визов режим. Това допълнително усложнява контактите с България.
Българската граница е само на 6 км от Цариброд, а София – на около 45 км, но от януари 2007 г. онези, които нямат български паспорти, не могат да пътуват в България, без да са си извадили визи от консулството в Ниш или Белград. Българската дипломация работи по внасяне на предложение в Европейския парламент за освобождаване от визи населението в зоната от 30 километра от двете страни на границата.
Сега паспортите на хората се събират и се предават на консулството в Ниш, за да им бъдат издадени визи за влизане в България. Седмично се предават около стотина паспорти. Генералното консулство в Ниш издава многократни визи за период от 3 до 6 месеца и това значително улеснява хората. След влизането на България в ЕС и въвеждането на визов режим контактите с България отново бяха много ограничени.
Получаване на българско гражданство
За периода 1 януари 2001 г. – 31 декември 2007 г. с указ на вицепрезидента българско гражданство са придобили 31 958 лица с български произход. За посочения период българско гражданство са получили най-много граждани на Македония – 14 091, следвани от Молдова – 10 771 и Русия – 1957. В периода 18.07.2007 – 18.07.2008 г. за българско гражданство са кандидатствали общо 8070, а за същия период указ за придобиване на гражданство са получили 6483 лица. Гражданите на Сърбия, които са кандидатствали са 513 души, а придобилите гражданство с указ са едва 262-ма. Анализирайки данните за броя на образуваните преписки за придобиване на българско гражданство и броя на издадените укази на вицепрезидента на България за промяна на гражданството, се стига до извода, че със сегашната динамика на обработка на постъпилите молби периодът на чакане за придобиване на гражданство постоянно ще се удължава и в момента е средно около 4 години.
Иван Николов смята, че на българите от Западните покрайнини просто трябва да се възстанови българското гражданство. Сегашната практика – да доказват с документи че са българи по народност, е обидна за хората, чиито деди са проливали кръвта си за свободата и независимостта на България. „И когато набавят тия документи, те да отлежават по две-три години в Министерството на правосъдието. А ако при това някои чиновници решат и да им откажат българско гражданство, това ги прави огорчени и заклети противници на българщината”, казва той.
Общинското ръководство на Босилеград от миналата година започна безплатно да посредничи при държавните институции в България и да помага на босилеградчани за придобиване на българско гражданство. Освен че общински представители предоставят документите в Държавната агенция за българите в чужбина за получаване на удостоверение за български произход, те безплатно ги предоставят и в Министерството на правосъдието. По този начин общината настоява да спести пътните и други разноски на босилеградчани, желаещи да получат българско гражданство. В общинското управление са в ход и подготовките за издаване на акт за раждане на български език, който досега е издаван само на сръбски. Отправен е иск до съответните министерства в Белград да разрешат в общинското управление акт за раждане освен на сръбски да се издава и на български език. Облекчение за хората е и това, че Общинският съд в Босилеград от миналата година издава свидетелства за съдимост на български.
Взаимоотношения България – Сърбия
През 2006 г. българският президент Георги Първанов бе на посещение в Сърбия и Западните покрайнини като заяви, че никога отношенията между двете държави не са били толкова добри, колкото сега. Тогава той подчерта, че в Европа крайграничните райони обикновено са най-богатите райони, а тук на Балканите са най-бедните. В този смисъл той изтъкна нуждата от полагане на общи усилия за развитие на индустрията в тези райони – на каучуковата промишленост, текстилната промишленост, развитието на културния туризъм и добави, че за да стане това, първо трябва да бъдат отворени границите, т.е. да бъде подобрена максимално работата на сега съществуващите ГКПП-та и да бъдат отворени нови. Позицията на българската страна е, че трябва да има стимули за бизнеса от двете страни на границата и в Европа, например чрез данъчни облекчения, защото 60-70 процента безработица, каквато има в Цариброд, не са европейски норми, и така не може да се живее. Затова той подчерта, че трябва да работим по европейски проекти, като например, изграждането на автомагистралата София- Ниш, разширяването на газопреносната мрежа и пр.
От своя страна Тадич също подчерта значението на изграждането на автомагистралата София-Ниш, като посочи, че най-голяма полза от това ще има Димитровград (Цариброд). Сръбският президент каза, че съществуват редица проекти, а има и планове как те да бъдат реализирани, но за да стане това, първо трябва да бъдат отворени границите. Борис Тадич увери, че като президент на Сърбия е гарант на правата на българското малцинство и заяви, че всички, и най-малките права на малцинствата и на хората, които живеят в Сърбия, трябва да бъдат изпълнявани и прилагани.
След като президентът Първанов възвелича в Цариброд “никога по-добрите българо-сръбски отношения”, обаче броят на часовете по български език от обещаните от него пет часа седмично, се свиха до два часа.
Състоянието на човешките права на българското малцинство би трябвало да бъде фактор, който да определя българо- сръбскитеките отношения. За съжаление, българските правителства не отстъпват от идеологическите лозунги за “българското малцинство като мост на сътрудничество” в двете страни. На практика това води до жертване на интересите на малцинството за сметка на добрите българо- сръбски отношения. „Колкото и да е невероятно, когато се стоплят българо- сръбските взаимоотношения на нас ни става студено”, казва Николайча Манов от българския културно информационен център от Цариброд.
Външни фактори, които могат да повлияят
След 5 октомври 2000г. в Белград, повече под външен натсик, отколкото от осъзнатата необходимост за решаване на проблемите, се заговори за правата на малцинствата най- вече като условие за членство в Съвета на Европа. Българското правителство трябва да защити интресите на българите в Западните покрайнини и да подстави пред правителството на Република Сърбия въпроса за техния статут и политически права като непреодолимо условие за интеграцията на Сърбия в каквито и да било европейски и евроатлантически структури.
Разрешаването на етническите проблеми и стриктното спазване на международните стандарти за правата на малцинствата, е едно от условията които международната общност поставя пред Сърбия за нейната реинтеграция в международните форуми без които няма излизане от сегашната икономическа криза. Спазването на правата на малцинствата се превръща в национален интерес номер едно за Сърбия. Това налага нуждата от радикална смяна на политиката към националните малцинства.
Международната общност до началото на 90-те години не се занимаваше с положението на българите в Сърбия. Държавата-майка от своя страна, от идеологически съображения, с десетилетия наред не смееше публично да спомене съдбата на своите сънародници в Сърбия. От 1990 г. насам по отношение на положението на българското малцинство в Сърбия вече настъпва промяна. За положението му вече се интересува както международната общност, така и майката родина.
Рамковата конвенция за национални малцинства на Съвета на Европа от 1998г. е задължителен многостранен инструмент, предназначен за всеобща защита на малцинствата за страните членки от Европейския съюз. Тя има свои контролни механизми за нейното спазване при органите на Съвета на Европа. Тя е най-обхватния документ от поредицата международни документи, известни като международни стандарти за малцинствата. В оперативната си част Рамковата конвенция задължава страните, подписали я, да гарантират пълно равноправие за числящите се към националните малцинства и тяхната защита от всички видове дискриминация. Малцинствата не могат да бъдат асимилирани “противно волята си”, а държавите трябва да предприемат действия, за да запазят и развиват те своята култура и своята идентичност. Задълженията на числящите се към малцинствата са да спазват вътрешното законодателство, териториалната цялост и независимостта на държавата.
Американското присъствие на Балканите е нов фактор, който допълнително влияе върху сложните етнически отношения в региона. САЩ все повече се налагат като неизбежен фактор при разрешаване на етническите конфликти и защитата на правата на човека, включително и правата на малцинствата. Така че при всякакъв етнически конфликт враждуващите страни в бъдеще непременно ще трябва да се съобразяват с изискванията на САЩ. Всеки, който не успее да придобие закрилата на САЩ на своя страна, предварително е загубил.
Разработени документи за промяна статута на Западните покрайнини
Съществуват разработени два Меморандума, които се отнасят до Западните покрайнини и съдържат конкретни предложения за мерки и пътища, които могат да бъдат предприети както за подобряване положението на населението там, така и за промяна на статута и присъединяването им към България. Единият идва от самите Западни покрайнини и е дело на развиващия активна дейност КИЦ „Босилеград” и Иван Николов. Другият е от 2003 г. и идва от България. Дело е на Националния комитет за промяна статута на Западните покрайнини, който е начело с доктор Григор Велев
Меморандум на КИЦ „Босилеград”
В Меморандумът се казва:
Днес, когато е очевидно, че Югославия окончателно се е разпаднала а великосръбските концепции за създаване на Велика Сърбия с окупация на чужди територии и асимилация на чуждо население са претърпяли историческо поражение, проблемът с бъдещето на българското население в Западните покрайнини отново става актуален.
Изхождайки от историческите принципи, че насилствено създадените държави от чужди територии и чуждо население в условия на свобода и демокрация се разпадат, както и насила разделените настояват да се обединят и имайки предвид новите реалности настанали с членството на България в ЕС, и необходимостта на интеграция на Сърбия в ЕС се очертават следните възможни решения:
1. Ако Великите сили и преди всичко България решат, че българското малцинство трябва да остане в Сърбия, тогава на него трябва да му се гарантира широка политическа автономия с тристепенни органи на властта върху които Белград да прехвърли част от законодателната и изпълнителната власт за да може българското малцинство с подкрепата на България, Сърбия и международната общност и съответните констититуционни и законодателни механизми да поеме отговорността за своето икономическо, политическо и културно развитие.
2. С оглед на това, че след отделянето на Черна Гора, Югославия като страна подписничка по Ньойския мирен договор вече не съществува, Ньойския мирен договор подлежи на ревизия и българското правителство може да поиска преразглеждане на статута (връщане) на Западните покрайнини.
3. След разпадането на Югославия, Сърбия не може да бъде единствен наследник на Западните покрайнини защото такива права имат и останалите страни създадени на територията на бивша Югославия. Българското правителство може да поиска специален статус (кондоминиум) т.е. съвместно управление над Западните покрайнини от правителствата на бившите югославски републики които са законни наследници на Югославия, което е също един от начините за трайно решаване и подобряване на положението на българското малцинство в Западните покрайнини.
Подчертава се, че защитата на правата на българите в Западните покрайнини е не само въпрос на национален интерес но и на национална чест и морален дълг на България. В Меморандума се твърди, че Западните покрайнини са цената, с която е заплатена независимостта на България 1919 година в Ньой и, че вече осем десетилетия българите в Западните покрайнини са заложници за свободата и независимостта на България.
В Меморандумът се посочва още, че от България се очаква да прояви много по-сериозно държавническо поведение по въпроса за Западните покрайнини и да наложи решение което да доведе до коренна промяна на статута на българското население в Западните покрайнини, което да гарантира неговото оцеляване и създаване на условия за нормален живот. Отбелязано е, че плахата политика през десетилетията и подчиняването на интересите на българското малцинство за сметка на идеологемите за “братство”, “добросъседство” и “мост на сътрудничество” със Сърбия, която по същество е потисник и окупатор на българското малцинство, води до разочарование и огорчение на българското малцинство от България като страна майка – защитница на правата и интересите му.
Конкретни предложения дадени в Меморандумът
По отношение на българското малцинство в Западните покрайнини, българската външна политика трябва да има ясно дефинирани дългосрочни и краткосрочни стратегически цели. Краткосрочните цели трябва да са насочени към:
– изучаване на български език и българска история в училищата;
– опазване на българското културно наследство и развиване на българската култура;
– защита на правата на човека и особено на правата на малцинствата;
– възстановяване на икономиката в Босилеградско и Царибродско в контекст на европейските интеграционни процеси под формата на създаване на т. нар. еврорегиони и тяхното свързване с българските и европейски пазари;
– Облекчаване на процедурата за придобиване на българско гражданство (възстановяване).
– Продължаване на политиката на приемане на ученици и студенти в професионалните гимназии и на университетите;
– Развиване на регионалното сътрудничество със съседните български общини;
– Финансиране на проекти на неправителствения сектор за развитие демокрацията и на гражданското общество.
Посочените краткосрочни цели трябва да подготвят почвата за дългосрочните цели и да доведат до консолидация на Западните покрайнини за изпълнението им. те са насочени към изтласкване на сръбските влияния, засилване на българското самосъзнание и българския елемент в битието на българите от Западните покрайнини. В дългосрочен план българската дипломация трябва да има стратегическа цели за приобщаване на българското малцинство в Западните покрайнини към българското културно и икономическо пространство.
Най- общо решенията, които се предлагат са три: политическа автономия; преразглеждане на статута (връщане) на Западните покрайнини; и кондоминиум т. е. съвместно управление. Политическата автономия може да бъде разглеждана като първа стъпка към присъединяването на Западните покрайнини към България. За тази както и за втората възможност се иска широка международна подкрепа за България, която трябва да бъде най- активната страна в процеса наред с общността в самите Западни покрайнини. За да бъде получена автономия и още повече за да бъдат върнати покрайнините в пределите на България трябва да има ясна и категорична политика. Трябва да се води кампания, да се печели широка международна подкрепа, международните институции да бъдат детайлно запознати със ситуацията. Самите Западни покрайнини трябва да бъдат твърди в исканията си и да отстояват правата си. Мисля, че такава категоричност може да бъде постигната и активизирана само при ясна и категорична политика от страна на българското правителство. Ако няма такава политика не би могло да се постигне координираност и масовост на движението за автономия или връщане на Западните покрайнини.
За съжаление в момента България не се е ангажирала с такава политика. Въпросът със Западните покрайнини не стои на дневен ред. Само отделни партии и лица заемат позиция за връщане на Западните покрайнини. Партия „Атака” се обявява категорично за връщането им, но тя е опозиционна партия, която разчита на гласовете на най- националистично настроените части от населението. Още повече, че обещания дадени в предизборна борба и каузи защитавани като опозиция, често биват забравяни при реално получаване на управлението. Друга партия, която приема Западните покрайнини като кауза е партия ВМРО, но тя е доста противоречиво приемана в самите Западни покрайнини, макар в България да е партия, която се ползва с авторитет макар и с не толкова голям електорат. За съжаление тепърва предстои въпросът със Западните покрайнини да се налага в българското обществено пространство и да търси подкрепа и представителност.
Национален комитет за промяна статута на Западните покрайнини
На 3 март 2003 г. 15 патриотични и родолюбиви неправителствени организации основаха Национален комитет за промяна статута на Западните покрайнини. В него участват и уважавани представители на академичните среди, като: проф. Григор Велев, проф. Георги Марков, проф. Георги Бакалов, проф. Димитър Гоцев и други видни български патриоти. В обръщение към българския народ те призовават да изпълним своя дълг като български граждани и да обединим усилията си за защита на българската национална кауза. През 2003 г. Национален комитет за промяна на статута на Западните покрайнини с председател проф. д-р Григор Велев събра над 2000 подписа в подкрепа на промяна на статута на Западните Покрайнини. Комитетът изготви и Меморандум относно промяната статута на Западните покрайнини от същата година. В него категорично се набляга на необходимостта от национално отговорна политика и от съдействието на международната общественост:
Изкуствено създадената държава Югославия престана да съществува като международноправен субект. Това доведе до промяна на геополитическите реалности в Югоизточна Европа и създаде благоприятни предпоставки за защита на националната кауза и интереси на България. За отстояване на тази национална кауза трябва да се положат максимални усилия на масата на двустранните преговори, да се потърси съдействието на Международният съд в Хага, Съвета на Европа, Съда по правата на човека в Страсбург и други международни институции. В предстоящия диалог правото е на страната на България, със всички исторически, юридически и морални аргументи. Новите политически реалности след отпадането на Югославия като международноправен субект поставят пред българското правителство необходимостта от:
1. Започване на незабавни преговори с Общността на Сърбия и Черна гора за промяна статута на Западните Покрайнини. В тези преговори е необходимо България да провежда политическа линия на поведение, която предполага връщане на териториите и населението на Западните Покрайнини на Република България.
2. Ако дипломатическите постъпки завършат неуспешно, правителството на България да представи съдебен иск в Международния съд в Хага срещу Сърбия за промяна статуквото на Западните Покрайнини.
Правни основания за промяна статута на Западните покрайниниспоред Меморандумът:
Български юристи специалисти по международно право смятат, че има няколко правни основания за промяна на статута на Западните Покрайнини. Те произтичат преди всичко от факта на изчезването на Югославия като международноправен субект:
– При възникналата нова държавно правна реалност, съгласно действащото международно право, днес клаузите на Ньойския договор от 1919 г., отнасящи се до Западните Покрайнини, стават недействителни.
– Тази недействителност трябва да се прокламира и признае от международна съдебна институция.
– Необходимо е да се знае, че само държави могат да бъдат страни по делата пред Международния съд (чл. 34 от Статута на Международния съд). Молби за признаване на недействителност на международни договори не могат да се представят от неправителствени организации и частни лица.
Причини за недействителност на Ньойския договор за Западните Покрайнини според Меморандумът
1. Липса на субект на договора
Съгласно Ньойския договор Западните Покрайнини се предават на Кралството на сърби, хървати и словенци. През 1929 г. крал Александър обявява тричленната държава за несъществуваща и създава нов юридически субект, наречен Кралство Югославия. Съгласно международното право договорите прекратяват своето действие с изчезването на субектите (субекта), които са ги сключили. Когато договорът е двустранен, той престава да съществува, щом престане да съществува един от неговите субекти. Още през 1929 г. българското правителство има юридическото основание да иска преразглеждане на въпроса за статута на Западните Покраюйнини. За съжаление това не е направено. През 1947 г. на Парижката мирна конференция правата на Кралство Югославия върху Западните Покрайнини са прехвърлени върху НФР Югославия. С преставане съществуването на Югославия спират да действат и всички договори, които тя е сключила. Липсата на международноправния субект е достатъчно основание за съдебен иск на Р. България пред Международния Съд в Хага срещу Р. Сърбия.
2. Коренно изменение на обстоятелствата (Клаузата „Rebus sic stantibus“)
Международното право приема, че при сключването на безсрочни договори, каквито са Ньойският мирен договор от 1919 г. и Парижкият мирен договор от 1947 г., последните са валидни докато обстоятелствата, при които са сключени, са останали неизменни: През 1966 г. във Виена бе свикана международна конференция, на която се изработи и прие „Виенска конвенция за правото на международните договори“. В тази Конвенция се уточниха конкретните случаи, при които да се прилага посочената клауза за изменение на обстоятелствата. За прилагане на клаузата „rebus sic stantibus“ трябва да се имат предвид:
– „подготвителните материали на договора“
– „обстоятелствата при сключването му“.
В тази връзка в меморандумът се посочва, че в официалните протоколи на комисията, която е изработила Ньойския договор в Протокол № 2 от заседанието на 7 март 1919 г. относно границите на България г-н Ларош (Франция) заявява: „Сърбия формулира спрямо България само стратегически съображения, но не и етнически. Комисията намира, че глобалното приемане на сръбските искания спрямо България ще постави последната в тежко политическо и икономическо положение. Тя констатира, че териториите, искани от Сърбия, са населявани в мнозинството си от българи“. От цитираните протоколи се вижда по един абсолютно безспорен начин, че Западните Покрайнини са били придадени на Сърбия по чисто стратегически причини. Според съставителите тези причини вече не съществуват, поради развитието на военната техника. За минути могат да долетят ракети от Ниш или Пирот до София и обратно.
Несъдебни пътища за решаване на спорове между държавите според Меморандумът
1. Даване на „добри съвети“
Спорещите страни могат да се възползват от институцията „Good offices“ и да се обърнат към някоя държава за „добър съвет“ за решаване на спор. В случая със Западните Покрайнини, целесъобразно би било такъв „добър съвет“ към България и Общността Сърбия-Черна гора да се потърси от някои от Великите сили.
2. Поставяне на въпроса пред международни правителствени и неправителствени правозащитни организации
С пълно основание въпросът за Западните Покрайнини може да се постави пред Съвета на Европа (СЕ), Европейския съюз, НАТО, Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), Helsinki Watch, Human Rights Watch, Мinority Rights Group International и други.
Според съставителите на меморандумът две са възможностите след поставянето на въпроса. Първата е Западните покрайнини да бъдат веднага върнати на България. Втората – да станат протекторат на ООН, което ще означава край на сръбските издевателства, а това е напълно съзвучно с Хартата на ООН.
Декларацията на Асоциацията на българите по света и Световния парламент на българите
… относно незаконното присъединяване на Западните покрайнини към Р. Сърбия след разпадането на Югославия.
В декларацията се посочва: През 1991 г. СР Югославия се разпадна и престана да съществува като държавноправен субект. На нейно място се образуват шест независими държави (Сърбия, Хърватия, Словения, Босна и Херцоговина, Македония, а по късно Черна гора се отделя от Р Сърбия). Съгласно международното право, когато една държава престане да бъде държавноправен субект, всички подписани от нея договори губят правна сила. Вместо правителствата на петте( по-късно шест) независими републики да решат съвместно бъдещето на Западните покрайнини, в нарушение на международното право Царибродска и Босилеградска околии заедно с анклава откъснат от Трънска околия са присъединени към Р. Сърбия, а Струмишка околия към Р. Македония. По този начин България е поставена пред свършен факт.
Според Декларацията от правна гледна точка съществуват няколко възможни решения:
1. Западните Покрайнини да се върнат безусловно на България.
2. Западните покрайнини да се върнат на България поради коренна промяна на условията, при които е подписан договорът (modus sic stantibus). Този подход е използван от Кралство Сърбия след окупацията на Македония през 1912 г. и нежеланието й да се оттегли от „безспорната и спорната зони” съгласно междуправителствения съюзен договор.
3. Западните покрайнини могат да се превърнат в протекторат на шестте републики и да се управляват от създаден от тях Кондуминиум (съвместно управление);
4. Ако посочените възможни варианти не могат да се осъществят, то България има моралното право да поиска Западните покрайнини да получат административна и културна автономия под егидата на шестте републики.
Отбелязва се, че през 2004 г. е било направено парламентарно питане до министърът на външните работи Соломон Паси с въпроса „Какви са намеранията и какво смята да предприеме неговото правителство за Западните покрайнини?” Отговорът на Паси е, че от юридическа гледна точка връщането на Западните покрайнини е невъзможно, а от политическа гледна точка е недопустимо. Според него по проблеми, свързани с българското национално малцинство в Западните покрайнини, може да има два подхода. „Според единия се говори с носталгия за територии и отдавнашни граници, но подобен подход определено означава връщане към миналото. Вторият подход е ориентиран към бъдещето и разглежда демократичните права на гражданите, включително на националните малцинства в една общоевропейска перспектива”. Отговорът му бе мотивиран с аргумента, че правоприемството е регламентирано от Виенската конвенция за правоприемство по отношение на международните договори, а според нея по отношение на договори, установяващи държавни граници, правоприемството настъпва автоматично. Следователно, Ньойският договор не е прекратил своето действие нито с разпадането на бивша Югославия, нито с трансформирането на Съюзна република Югославия, Сърбия и Черна гора. „В тясна връзка с обсъждания въпрос е и чл. 62 от Виенската конвенция за правото на договорите, според който коренна промяна на обстоятелствата не може да се приеме за основание за прекратяване на договор, установяващ граници. Член 34 от същата конвенция изрично постановява, че, когато някаква част от територията на дадена държава се отдели, за да се образува нова държава, то договорите на държавата предшественик продължават да действат само по отношение на държавата правоприемник, създадена върху отделилата се част”.
Позицията, която тогавашното правителство, представено от Паси, зае бе, че: „Днес през ХХІ век, нашата цел е не да променяме границите, а да прокарваме пътища, тунели и мостове през тях. Точно затова толкова държим на развитието на инфраструктурата в граничните региони, като правим всичко необходимо за ускоряването на строителството на магистралата София – Ниш, електрифицирането на жп линията Ниш – Димитровград, модернизиране на граничните контролно-пропускателни пунктове и т. н., и т. н. Нещо повече, ние гледаме на границите като на нещо временно, което неминуемо ще намали значението си и ще изчезне с присъединяването на балканските държави към Европейския съюз. В момента нашето правителство е съсредоточено върху това да управлява добре съществуващите територии на България, вместо да се впускаме в опасни и никому ненужни утопии”.
В самата Декларацията обаче се посочва, че отговорът на министър Паси е юридически неточен, и национално безотговорен, тъй като Виенската конвенция за правото на договорите от 1969 г. не разрешава ревизия на сключени договори, засягаща промяна на границите, но този текст се отнася за договори сключени след приемането на споменатата Конвенция от 1969 г. Според чл. 4 на Конвенцията това не се отнася за сключените договори преди тази дата, т.е. преди 1969 година. Парижкият мирен договор е подписан през 1947 г. т.е. далеч преди 1969 г. Така, че според съставителите на Декларацията ревизия на границите въз основа на новия статус – (разпадането на Югославия) е възможен при тази ситуация. Още повече, че в Еропа се създадоха нови държави след 1969 г., в нарушение на Виенската конвенция, които промениха своите граници. ГФР се обедини с ГДР, като се формира Обединена Германия; Чехословакия се разпадна на Чехия и Словакия; Възникнаха шест републики върху развалините на Югославия; Разпадна се СССР на редица независими държави, които също промениха границата на Европа и Азия.
Отговорът на Паси и според мен не отразява действителността. Инфраструктурата, за която се полагат толкова усилия, все още липсва, автомагистралата все още не е построена, границата е все така неприветлива и с осезаемо присъствие и значение. През 2004 г. Западните покрайнини може и да са изглеждали като опасна утопия, но някога и независимостта на Косово изглеждаше по същия начин. Сега тя вече е факт. При признаването на Косово на преден план излезе правото на самоопределение на косовските албанци за сметка на териториалната цялост на Сърбия.
Според международното право има два способа за разграничаване териториите на държави:
– въз основа на принципа за самоопределение на народите и нациите
– по съгласие между съответните държави
Принципът на самоопределение на народите и нациите се утвърждава все повече макар и да влиза в противоречие с принципа за непромяна на границите. Принципът за самоопределение има две страни. Външна – това е правото на народа/ нацията да влезе в състава на една или друга държава или да образува самостоятелна държава и вътрешна – правото да определи своето държавно устройство. Българите в Западните покрайнини също могат да издигнат искания на основата на правото за самоопределение, затова е толкова важно да се сложи край на политиката на асимилация. Смятам, че българите там са много повече отколкото показват официалните данни. От една страна има манипулиране и изкривяване на данните от самите власти, а от друга от самите българи, които се обявяват за сърби, югославяни или неопределящи се. За това е толкова необходима активна политика от страна на държавата- майка. Културно информационните центрове са стъпка в тази посока, но това трябва да е само началото на едно организирано движение.
Съществува и още един възможен път. Според международното право принадлежността на отделни участъци на територията, сравнително неголеми или слабо населени, може да бъде изменена по споразумение между съответните държави. Обикновенно този вид териториални изменения се нарича цесия. Според съвременното международно право цесията трябва да бъде извършена на компенсационна основа. Предаването на неголям пограничен участък може да бъде извършено и на друга основа, но при условие на достатъчна компенсация например парична. Този път обаче не е удачен, защото исторически България заслужава компенсация, а не Сърбия и ако някой трябва да получи такава това е самото население на Западните покрайнини.
***
Българите в Западните покрайнини смятат връщането на тези земи в пределите на България за утопия и са скептични. Според Зденка Тодорова е имало отношение към този въпрос до идването на Симеон Сакскобурготски на власт, но подчертава, че от 2001 г., откакто НДСВ и после тройната коалиция управляват, отношението към българските общности зад граница е безразличие. Затова според нея българите в покрайнините имат основание да са скептични. След 50 години пълно безразличие към тях една част вече се е приспособила към сръбската държава, другата не е доволна, но не е сигурна в позицията на България, трета част е нихилистично настроена – след война, инфлации, проблеми, не ги интересува политиката. Хората биха искали да се върнат в България, но ако им се зачитат правата. Тя посочва, че Сърбия в момента е притисната отвсякъде и е в много трудна ситуация. Натискат я по отношение правата на националните малцинства.
Днес българите от Босилеград и Цариброд говорят с огорчение за липсата на ангажираност от страна на българската държава за разрешаване на техните проблеми. Според Иван Николов не би трябвало в момент, когато промените обхващат целия Балкански полуостров в Западните покрайнини да не се случва нищо. Да правиш нещо за своите сънародници зад граница е политика. А политика трудно се прави без ясна стратегия. Всичко се прави в зависимост от конюнктурните интереси на съответното правителство.
За Западните покрайнини трябва да има конкретни инициативи за крайгранично сътрудничество, програми за подпомагане на издателската дейност на българите от Сърбия, стипендии за ученици и студенти, показали резултати в областта на българския език, литература, култура и национална история. Необходими са и конкретни инициативи с цел съхраняване българските духовни светилища – черкви, манастири, параклиси, килийни училища.
Безспорен факт е, че голяма част от българите са с обезличено самосъзнание. То е резултат от много неща. Пита се какво е направила България, за да приобщи това общество към себе си, да направи така, че хората да се чувстват сигурни в националната си идентичност. Една част казват “да, ние сме българи, но какво от това“, друга част казват “ние не искаме да сме българи, ще се декларираме като сърби, за да получим привилегии“. Има и хора, които казват “в знак на протест ние не искаме да сме нито българи, нито сърби, а ще се декларираме като неопределящи се“. Българската държава няма последователна политика към малцинството от Западните покрайнини.
Освен конкретното състояние на българската общност в Западните покрайнини от значение е и ситуацията вътре в самата България. За съжаление голяма част от българите дори не знаят какво е това – Западни покрайнини и, че там живеят българи. По този въпрос не се шуми, няма достатъчно литература, не е в центъра на общественото внимание. Явно е, че за да стане такъв център трябва да се води целенасочено такава политика. За съжаление политиката, която се е водила и продължава да се води не предполага действия към промяна статута на Западните покрайнини. Обнадеждаващо е, че в последно време има раздвижване, но то е много слабо, а импулсите идват най- вече отвън, от будната общност в самите Западни покрайнини, не толкова отвътре в самата България. При това положение не можем да обвиняваме сънародниците ни зад граница, че слабо знаят български и все по- слабо чувстват националната си принадлежност към България когато политиката на държавата майка дълги години не се е занимавала с тях. Оставени сами срещу сръбската асимилационна политика дори трябва да се гордеем с тях, защото въпреки всичко те все още знаят, че са българи и не са се поддали на дългогодишните опитите за исторически фалшификации.
Нормално е, че много, най- вече от младите хора там, чувстват слаба връзка с родината. За тях тези граници изглеждат константни, а реалността, в която живеят е сръбска. Направи ми впечатление едно изказване към форума на Община Цариброд, в което българин по произход обясняваше, че чувства истинска болка заради откъсването на Косово – сърцето на Сърбия. Това е явен признак какво е националното самосъзнание на този етнически българин. Съпричастността е признак на неговото общностно чувство към Сърбия. В друго изказване буквално се казваше – „da, ot bylgarski proizhod sym, ama vyob6te ne mi e vajno da li sym bylgarka ili srybkinq i nikoga ne kriq pri4inata, poradi koqto sym do6la da u4a v Bulgaria”. И двата случая според мен просто демонстрират основателността на заключението на Маркс „Битието определя съзнанието”. Същия нихилизъм се наблюдава и тук, сред хора родени и израснали в България. Много от тях мечтаят просто да напуснат държавата и да заживеят в някоя по- добре уредена. За съжаление вътре в самата България липсва силно национално самосъзнание. Такова се наблюдава обикновенно при силните държави, или когато има ясно откроен външен или вътрешен враг. Тук няма нещо, което силно да ни обединява или сплотява. А хората от Западните покрайнини сами не знаят в какво да вярват и на какво да се надяват.
Сръбските власти са ги разединявали административно, задушавали са ги икономически, държали са ги на най-ниското социално-икономическо равнище в цяла Югославия, за да ги принуждават да се изселват. Ограничавали са правото им да изучават български език и да четат български книги, насърчавали са местната диалектна езикова форма, променяли са българската именна система и топонимия, внушавали са на нашите сънародници чувство на историческа вина, обвинявайки ги в “сътрудничество с фашизма”, а в последно време – с НАТО и т.н. Българският църковен диоцез е бил приобщен неправомерно към Сръбската патриаршия и миряните българи и до днес продължават да се обслужват от сръбски свещеници. Българските църкви и манастири са доведени до окаяно състояние, гробищата са разорани, а паметниците – разрушени.
Въпреки всичко българите в Западните Покрайнини изпълниха своя патриотичен дълг да запазят в продължение на осем десетилетия своята българска идентичност и българския си национален дух, каквото и да им струваше това. България е длъжна да им протегне ръка да ги подкрепя и защити от чужда асимилация.
Смятам, че въпросът със Западните покрайнини тепърва предстои да набира скорост и да привлича обществено внимание. За това вече съдействат националистично настроени партии като ВМРО и Атака, но за да може да се говори за някаква политика по този въпрос той трябва да бъде поддет от партии от целия политически спектър и да бъде разглеждан като национална кауза.
Възможно е в условията на наближаващи парламентарни избори отделни партии да включат Западните покрайнини като кауза в своите предизборни програми и обещания. Тенденциите все пак са обнадеждаващи. Все повече се говори за Западните покрайнини. За това спомага най- вече деликатното положение, в което Сърбия изпадна. Етническите конфликти доведоха до нови и нови разцепления. Същевременно се водят преговори за членство в Европейския съюз, поради което Сърбия трябва да е особенно внимателна за спазване правата на малцинствата. Моментът отдавна не е бил по- подходящ и благоприятен за България по отношение на Западните покрайнини. Редно е политическия елит най- после да прояви отговорност към сънародниците ни зад граница.
Използвани източници:
- Меморандум относно промяната статута на Западните покрайнини
- Декларация на Асоциацията на българите по света и Световния парламент на българите
- Меморандум КИЦ „Босилеград”
- Уикипедия
- Социална харта на българското национално малцинство в Сърбия
- „Българите в Югославия -последните Версайски заточенци” – Иван Николов
- Интервюта с Иван Николов, Николайча Манов, Зденка Тодорова
- „Цариброд” – статия от Богдан Николов
- „Западните покрайнини, една уж добре позната история” – статия от Мариана Христова
- За българите в Сърбия – Emigrant-BG
- Българският анклав в Сърбия умира бавно – Би Би Си
- „Урок по родолюбие в Западните български покрайнини” – статия от Павлина Араджиева
- Българите в Западните покрайнини апелират за подкрепа в защита на техните права – Радио България
- Българите в Сърбия излязоха с обръщение към Скупщината, Народното събрание и ЕП – НетИнфо
- Георги Първанов и Борис Тадич заедно в Димитровград – НетИнфо
- Босилеград – забравеният български анклав – вестник СЕГА
- Форумите към общините Цариброд и Босилеград
- „Да спре гаврата с българския език” – Властимир Вацев за в-к „Братство”
- „Българският език в нашите училища – от майчин език до предмет за подигравка” – Кирил Георгиев за в-к „Братство”
- http://www.kicbos.org/ – сайт на КИЦ „Босилеград”
- http://www.niubratstvo.info/ – сайт на Вестник „Братство”
- Международно публично право – Иван Владимиров
–––––––––––––––––––––––––––––––-
Ако статията ви е харесала, натиснете Like или оставете коментар.
Hugging Bearr 